Остатъкът от деня

— Обаче, Стивънс, сър Дейвид си има някои странности. Може би и ти си ги забелязал. Довел е сина си Реджиналд в качеството на свой секретар. Работата е там, че той е сгоден и ще се жени. Младият Реджиналд, искам да кажа.

— Да, сър.

— Сър Дейвид вече пета година се опитва да разкаже на сина си за нещата от живота. Сега младежът е на двайсет и три.

— Разбирам, сър.

— Ще стигна и до същината, Стивънс. Аз съм кръстник на момчето. Ето защо сър Дейвид ме помоли аз да разкажа на младия Реджиналд за нещата от живота.

— Разбирам, сър.

— Самият сър Дейвид е явно поуплашен от тази задача и смята, че няма да успее да я изпълни преди сватбата на сина си.

— Разбирам, сър.

— Работата е там, Стивънс, че аз съм прекалено зает. Сър Дейвид би трябвало да го знае, но въпреки това отправи молбата си. — Негова светлост замълча и продължи да изучава страницата.

— Трябва ли да разбирам, сър, че желанието ви е аз да предам съответната информация на младия човек?

— Ако не възразяваш, Стивънс. Ще ме отървеш от огромно бреме. Сър Дейвид през два часа ме пита дали вече съм го направил.

— Разбирам, сър. Несъмнено е безкрайно мъчително при цялото напрежение.

— Естествено, това няма нищо общо със задълженията ти, Стивънс.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, сър. Опасявам се обаче, че ще имам известни затруднения да уцеля подходящ момент за подобен разговор.

— Ще ти бъда безкрайно благодарен дори само ако се опиташ, Стивънс. Високо оценявам доблестния ти жест. И, виж, няма нужда да се увличаш в подробности. Нахвърляй му само основни факти. Простичкият подход е най-добрият, това е моят съвет, Стивънс.

— Да, сър. Ще сторя всичко, каквото мога.

— Страшно съм ти признателен, Стивънс. Дръж ме в течение как се справяш.

Сигурно се досещате, че бях малко смутен от тази молба и в друг момент бих отделил повече време да обмисля поведението си. Но дошла така изневиделица, свръх цялата ми заетост, не можех да си позволя да ангажирам съзнанието си с излишни неща и затова реших да отхвърля задачата още при първата удала ми се възможност. Доколкото си спомням, не беше изминал и час, след като ми бяха поверили деликатната мисия, и аз забелязах младия мистър Кардинал сам в библиотеката. Седеше на една от масите, потънал в някаква документация. При по-подробно вглеждане в младежа човек би могъл, меко казано, да оцени затрудненията, които изпитваше негова светлост, а и собственият му баща. Кръщелникът на господаря изглеждаше старателен, ученолюбив младеж с много приятни черти на лицето; и все пак предвид темата, която се канех да засегна, определено ми се искаше насреща си да имах по-несериозен, дори по-лекомислен господин. Така или иначе, твърдо решен колкото се може по-бързо да доведа цялата работа до задоволителен край, аз лекичко се изкашлях.

— Извинете, сър, но трябва да ви предам съобщение.

— Така ли? — пламенно откликна той и вдигна очи от документите. — От татко ли е?

— Да, сър. Тоест като резултат.

— Една минутка.

Младият господин извади от куфарчето, което стоеше в краката му, молив и бележник.

— Давай, Стивънс.

Изкашлях се отново и придадох на гласа си възможно най-безразлична интонация.

— Сър Дейвид желае да ви уведомя, сър, че дамите и господата се различават по няколко основни показателя.

Сигурно съм замълчал малко, за да оформя следващото си изречение, защото мистър Кардинал въздъхна и каза:

— Това ми е съвсем ясно, Стивънс. Ще бъдеш ли така добър да говориш по същество?

— Ясно ли ви е, сър?

— Татко постоянно ме подценява. Правил съм много проучвания и съм изчел куп литература по въпроса.

— Нима, сър?

— През последния месец на практика не съм мислил за нищо друго.

— Наистина ли, сър? В такъв случай вероятно това, което искам да ви кажа, ще бъде излишно.

— Можеш да увериш татко, че съм чудесно информиран. Това куфарче — той го побутна с крак — е претъпкано със записки за всички възможни подробности, които ти дойдат наум.

— Нима, сър?

— Наистина съм премислил всяка приумица, на която е способен човешкият мозък. Държа да убедиш татко в това.

— Непременно, сър.

Мистър Кардинал видимо се поотпусна. После отново побутна с крак куфарчето, от което бях склонен да извърна поглед, и рече:

— Сигурно си се чудил защо никога не се разделям с него. Е, сега вече знаеш. Я си представи, че го отвори някой, който не трябва.

— Би било крайно неудобно, сър.

— Това, разбира се — разтревожено додаде той, като внезапно се изправи, — е в случай, че татко не е измислил нещо съвършено ново, с което иска да се запозная.

— Не бих могъл да си го представя, сър.

— Така ли? Нищо ново за личността Дюпон?

— Опасявам се, че не, сър.

Положих огромни усилия да не издам обзелото ме отчаяние. Излизаше, че така и не съм подхващал задачата, която вече бях сметнал за загърбена. Предполагам, че съм събирал мислите си, за да подновя усилията, когато младежът изведнъж скочи на крака, здраво притиснал куфарчето до гърдите си, и каза:

— Е, мисля да глътна малко чист въздух. Благодаря ти за помощта, Стивънс.