Остатъкът от деня

Някои от посетителите ни бяха толкова „инкогнито“, че аз бях инструктиран прислугата в никакъв случай да не научава имената им, а имаше и такива, които не биваше дори да зърва. С известна гордост и благодарност обаче искам да заявя, че лорд Дарлингтън никога не направи опит да скрие нещо от моите очи и уши. Спомням си за много случаи, когато някой от гостите млъкваше насред изречението и ме поглеждаше подозрително, но лорд Дарлингтън винаги казваше: „О, всичко е наред. Уверявам ви, че пред Стивънс можете да говорите абсолютно свободно.“

И така, методично, в двете години, последвали смъртта на хер Бреман, негова светлост и сър Дейвид Кардинал, който стана най-близкият му съратник, успяха да съберат голяма група от видни личности, споделящи убеждението, че не бива да се допуска това положение в Германия да продължава. Тези хора не бяха само немци и англичани. Имаше и белгийци, французи, италианци, швейцарци; дипломати и политици от висок ранг, духовни лица, пенсионирани военни, писатели и философи. Някои, също като негова светлост, болезнено преживяваха факта, че във Версай са постъпили нечестно и че не е морално една нация да продължава да бъде наказвана, след като войната вече е свършила. Други, видимо по-малко загрижени за Германия или нейното население, смятаха, че ако икономическият хаос там не бъде прекратен, той може да завладее целия свят със застрашителна скорост.

Към края на 1922 негова светлост вече работеше за ясно определена цел. А тя беше да събере под покрива на Дарлингтън Хол най-авторитетните личности, чиято подкрепа беше спечелил, на „неофициална“ международна конференция, на която щяха да обсъждат как да бъдат ревизирани най-суровите клаузи на Версайския договор. За да си заслужава труда, подобна конференция трябваше да притежава достатъчно тежест, та да окаже решаващо влияние върху „официалните“ международни конференции. Няколко вече се бяха състояли с цел да преразгледат договора, но бяха довели само до още по-голямо объркване и горчивина. Нашият министър-председател по това време, мистър Лойд Джордж, бе предвидил поредния подобен форум за пролетта на 1922 в Италия. Първоначално целта на негова светлост беше да направи своето събиране в Дарлингтън Хол, за да подсигури задоволителния изход от голямото събитие. За съжаление въпреки огромните усилия, които двамата със сър Дейвид положиха, сроковете се оказаха твърде кратки. Конференцията на мистър Джордж обаче отново не успя да вземе никакво решение и тогава негова светлост насочи поглед към следващата, насрочена за идната година в Швейцария.

Спомням си как една сутрин, горе-долу по същото време, влязох в трапезарията да поднеса кафето на лорд Дарлингтън. Той сгъна вестник „Таймс“ с отвращение и рече:

— Французи. Наистина съм възмутен, Стивънс. Французи.

— Да, сър.

— И като си помислиш, че цял свят ни вижда под ръчичка с тях. Направо ти идва да се изкъпеш след това.

— Да, сър.

— Последния път, когато бях в Берлин, Стивънс, барон Оверат, стар приятел на баща ми, се приближи до мен и ми каза: „Защо правите това с нас? Не виждате ли, че не можем да продължаваме така?“ Страшно се изкушавах да му отвърна, че вината е на проклетите французи. Това не е в стила на англичаните, исках да кажа. Само че така не се постъпва. Не трябва да се злослови зад гърба на скъпите съюзници.

Но самият факт, че французите бяха най-безкомпромисни, що се отнася да се освободи Германия от жестоките клаузи на Версайския договор, правеше още по-належащо на събирането в Дарлингтън Хол да присъства поне един французин със сериозно влияние върху външната политика на страната си. И наистина чух как лорд Дарлингтън няколко пъти изрази мнение, че без участието на подобна личност всякакви дискусии, свързани с Германия, биха били само губене на време. Съответно двамата със сър Дейвид се заеха с този последен, но най-съществен елемент от подготовката и като ги наблюдавах с каква непоклатима решителност се изправяха срещу постоянните неудачи, аз искрено им се възхищавах. Безброй писма и телеграми бяха написани и изпратени, а негова светлост лично предприе три пътувания до Париж в рамките на два месеца. Най-после, след като подсигуриха съгласието на някакъв изключително влиятелен французин — ще го наричам просто „мосю Дюпон“ — да присъства на конференцията съвършено „инкогнито“, датата на събитието беше определена. Става дума за паметния месец март 1923.