Остатъкът от деня

По същия повод в паметта ми е останал още един ярък спомен. Днес в старата банкетна зала вече няма маса и това внушително помещение с високите си великолепни тавани служи на мистър Фарадей за нещо като галерия. По времето на негова светлост обаче залата постоянно се използваше, както и огромната маса в нея, която събираше трийсет, че и повече гости за вечеря. Всъщност банкетната зала е толкова просторна, че когато се налагаше, внасяхме допълнителни маси, за да могат да седнат петдесетина човека. При нормални обстоятелства, разбира се, лорд Дарлингтън, както и мистър Фарадей днес, се хранеше в далеч по-уютната трапезария, идеална за десет-дванайсет души. Специално в онази зимна вечер, за която си спомням, трапезарията по някаква причина беше неизползваема и лорд Дарлингтън вечеряше с единствения си гост — мисля, че беше сър Ричард Фокс, колега на негова светлост от годините, когато е бил на служба във Външно министерство — в огромната банкетна зала. Несъмнено ще се съгласите с мен, че е най-трудно да обслужваш двама души, които вечерят. Аз лично бих предпочел да сервирам само на един човек, пък бил той и напълно непознат. Но когато вечерящите са двама, та дори единият от тях да е собственият ти господар, за обслужващия става изключително трудно да бъде винаги на тяхно разположение и в същото време да поддържа илюзията, че го няма — основно изискване за професионално отношение. В подобна ситуация човек постоянно има подозрения, че присъствието му пречи на разговора.

Онази вечер по-голямата част от залата тънеше в мрак, а двамата господа седяха един до друг по средата на масата, тъй като тя бе прекалено широка, за да се настанят един срещу друг. Единствената светлина идваше от свещите на масата и пращящия огън в камината. Реших да сведа присъствието си до минимум, като стоя в тъмния ъгъл на залата, много по-далече от масата, отколкото обикновено бих стоял. Естествено, тази стратегия имаше едно огромно неудобство. Всеки път когато излизах на светло да сервирам на господата, стъпките ми отекваха дълго и силно, преди да стигна до масата, и това привличаше вниманието им към неизбежното ми приближаване по най-натрапчивия възможен начин. Огромното й предимство обаче беше, че стоейки на едно място, аз на практика оставах почти невидим. Та докато си стоях така в тъмното, доста отдалечен от двамата господа, седнали сред редицата празни столове, чух как лорд Дарлингтън заговори за хер Бреман. Гласът му, спокоен и благ както обикновено, звучеше някак напрегнато сред тези високи стени.

— Той беше мой враг — чух го да казва, — но винаги се е държал като истински джентълмен. Шест месеца се обстрелвахме, ала се отнасяхме с уважение един към друг. Беше джентълмен, който изпълняваше дълга си, и аз не го мразех. Уверявах го: „Виж, сега сме врагове и аз ще се бия с теб с всички средства, с които разполагам. Но когато тази отвратителна история приключи, вече няма да сме врагове и ще седнем да пийнем заедно.“ Най-ужасното е, че този договор ме превръща в лъжец. Аз му казах, че след като всичко свърши, вече няма да бъдем врагове. Как бих могъл сега да го погледна в очите и да му заявя, че това не е вярно?

По-късно същата вечер негова светлост поклати глава и мрачно продума:

— Бих се във войната, за да опазя справедливостта в този свят. Така и не бях разбрал, че участвам във вендета срещу немския народ.

Та когато днес чуя да говорят за негова светлост, когато чуя глупавите им теории за мотивите му, с които ни заливат, със задоволство се връщам към спомена за онази вечер, в която думите излязоха от дълбочината на сърцето му и отекнаха в полупразната банкетна зала. Каквито и пречки да се изправяха по пътя на негова светлост през следващите години, аз лично нито за миг не съм се съмнявал, че в основата на цялата му дейност лежеше стремежът „да опази справедливостта в този свят“.

Скоро след това научихме тъжната новина, че хер Бреман се е застрелял във влака между Хамбург и Берлин. Естествено, негова светлост бе много разстроен и веднага реши да изпрати помощи и съболезнования на фрау Бреман. Въпреки многобройните опити обаче, в които аз също помагах с каквото мога, не успя да открие нито един член от семейството на хер Бреман. Най-вероятно от известно време той е бил бездомен, а семейството му се беше разпиляло.

Твърдо съм убеден, че дори и без тази трагична вест лорд Дарлингтън щеше да предприеме същите действия. Стремежът да види края на страданието и несправедливостта бе твърде дълбоко всаден в характера му, за да постъпи другояче. Сега, в седмиците след смъртта на хер Бреман, негова светлост започна да отделя все повече и повече от времето си на кризата в Германия. Влиятелни и известни личности станаха редовни посетители на къщата, включително и фигури като лорд Даниелс, мистър Джон Мейнард Кейнс и мистър Х. Дж. Уелс, прочутия писател, а също и други, но те идваха „инкогнито“ и затова не би трябвало да споменавам имената им. И все по-често негова светлост часове наред задълбочено разговаряше с тях.