Остатъкът от деня

Струва ми се обаче, че трябва да направя още някои пояснения във връзка с баща ми, тъй като сигурно съм ви оставил с впечатление, че съм се отнесъл с него доста рязко по повод все по-напускащите го способности. Работата е там, че не можех да подходя по никакъв друг начин освен така, както го направих. Убеден съм, ще се съгласите с мен, след като подробно ви обясня как стояха нещата в онези дни. Имам предвид, че важната международна конференция, която щеше да се проведе в Дарлингтън Хол, приближаваше застрашително и не ни даваше големи възможности за проява на снизхождение или „приказки със заобикалки“. Освен това трябва да напомня, че макар и през следващите петнайсетина години Дарлингтън Хол да беше свидетел на още много събития с подобна значимост, тази конференция през март 1923 беше първата. Може да се каже, че все още нямах достатъчно опит и не бях склонен да оставям нищо на случайността. Всъщност в мислите си често се връщам към онази конференция и по много причини смятам, че тя бележи повратен момент в живота ми. Убеден съм например, че точно в този период истински възмъжах като иконом. Това не означава, че непременно съм станал „велик“ иконом; най-малкото не съм аз, който ще дава оценки. Но ако случайно някой някога реши да изкаже мнение, че по време на кариерата си съм развил поне донякъде това решаващо качество — „достойнството“, този човек може би ще пожелае да бъде насочен към конференцията от март 1923. Тогава аз наистина доказах, че може би имам данни за това качество. Тя бе едно от онези събития, които се явяват във върхови моменти от развитието ти, за да те предизвикат и доведат до ръба на възможностите ти, че и отвъд него, така че по-късно да започнеш да се преценяваш по нови стандарти. Конференцията, разбира се, остана паметна и по други, съвсем различни причини, за които сега ще ви разкажа.

Конференцията през 1923 бе резултат на дълго планиране от страна на лорд Дарлингтън. И наистина, като се замисля, виждам как негова светлост логично се беше движил към този момент в продължение на цели три години. Доколкото си спомням, в началото той въобще не се интересуваше толкова от мирния договор, когато го подписаха след края на световната война, и според мен интересът му не бе продиктуван от задълбочен анализ на документа, а от дружбата му с хер Карл-Хайнц Бреман.

Хер Бреман за пръв път посети Дарлингтън Хол много скоро след войната, докато все още носеше военната си униформа. Тогава за всеки наблюдател беше ясно, че двамата с лорд Дарлингтън ги свързва топла дружба. Това не ме изненада, тъй като веднага се разбираше, че хер Бреман е изключително изискан благородник. През следващите две години, след като напусна немската армия, той ни гостуваше сравнително редовно и аз не можех да не забележа деградацията на този човек, която с всяко посещение все повече се засилваше и будеше истинско безпокойство. Дрехите му ставаха все поизносени, тялото — все по-слабо; очите му започнаха да гледат тревожно, а последния път дълго време оставаше втренчен в пространството, без да забелязва присъствието на своя домакин или дори че се обръщат към него. Бих си помислил, че хер Бреман страда от сериозно заболяване, но някои забележки на негова светлост ме убедиха, че случаят е съвсем друг.

Трябва да е било някъде към края на 1920, когато лорд Дарлингтън направи първото от своите няколко посещения в Берлин, и аз си спомням неизличимото въздействие, което то оказа върху него. Мрачните мисли не го напускаха дълго след завръщането му, а един път, като го попитах дали е доволен от пътуването, той отвърна: „Разтревожен съм, Стивънс. Дълбоко съм разтревожен. Подобно отношение към победения неприятел силно ни злепоставя. Тотално незачитане на вековните ни традиции.“