Остатъкът от деня

Колкото повече денят наближаваше, напрежението върху мен, макар и от далеч по-скромен характер от онова, което трябваше да понася негова светлост, съвсем не беше незначително. Твърде добре осъзнавах факта, че ако, не дай си боже, някой от гостите ни почувстваше и най-малкото неудобство в Дарлингтън Хол, това можеше да има невъобразими последици. Освен това безкрайно ме затрудняваше липсата на яснота по въпроса за броя на бъдещите гости. Тъй като конференцията беше на много високо ниво, участниците в нея бяха само осемнайсет видни господа и две дами — една германска графиня и страховитата мисис Елеонор Остин, която по това време все още живееше в Берлин. Всеки от тях обаче можеше да доведе със себе си секретари, камериери и преводачи и нямаше никакъв начин да се установи точният брой на хората, които трябваше да очакваме. Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал. Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката. Съвършено прецизно съставих план за действията на персонала, като предвидих всички случайности. Анализирах най-слабите звена и разработих резервни варианти, за да мога веднага да реагирам в случай на нужда. Дори произнесох пред персонала реч в стил „военна агитация“. Внуших им, че макар и да им се налага да работят до пълно изтощение, те трябва да се чувстват безкрайно горди, че ще изпълняват задълженията си през следващите няколко дни. „Нищо чудно под този покрив да се твори история“, казах им. А те, понеже знаеха, че не е в стила ми да преувеличавам, отлично разбраха, че ни предстои нещо от изключително естество.

Предполагам, че поне донякъде сте доловили каква атмосфера витаеше във въздуха около Дарлингтън Хол по времето, когато баща ми падна пред беседката — точно две седмици преди първите гости да започнат да пристигат, — и какво имам предвид, като казах, че не мога да си позволя да говоря със „заобикалки“. Във всеки случай баща ми много бързо откри начин да заобиколи ограниченията, които му бяха наложени от разпоредбата ми да не носи тежки табли. Скоро всички свикнаха да го виждат как бута из къщата количка, отрупана със средства за почистване — препарати, четки и парцали, — подредени абсолютно несъвместимо, макар и винаги прилежно, около чайници, чашки и чинийки. Често приликата с амбулантен търговец беше поразителна. Очевидно той все още не можеше да се раздели напълно със задълженията си в трапезарията, но пък количката му позволяваше да пренася удивителни количества. В действителност колкото повече голямото предизвикателство на конференцията наближаваше, толкова по-удивителни промени се наблюдаваха у баща ми. Имах чувството, че го е обсебила някаква свръхестествена сила и го бе подмладила поне с двайсет години. Лицето му загуби досегашния си начумерен израз и той вършеше работата си с такъв младежки ентусиазъм, та на външния наблюдател би се сторило, че не един, а няколко души бутат колички из коридорите на Дарлингтън Хол.

Колкото до мис Кентън, мисля си, че нарастващото напрежение от тези дни видимо й се отразяваше. Спомням си например как веднъж, горе-долу по същото време, случайно я срещнах в задния коридор. Този дълъг коридор е нещо като гръбнак на крилото за слугите в Дарлингтън Хол и винаги е много мрачен поради липсата на всякаква дневна светлина в него. Дори и в слънчев ден там е тъмно и човек остава с впечатлението, че се движи през тунел. Та в случая, за който говоря, ако не бях разпознал приближаващите се стъпки на мис Кентън, щях да се досетя, че е тя единствено по очертанията на фигурата. Спрях се на едно от малкото места, където лъч дневна светлина падаше върху дъските, и когато наближи, казах:

— А, мис Кентън.

— Да, мистър Стивънс?

— Мис Кентън, чудех се дали да не насоча вниманието ви към факта, че спалното бельо за горния етаж ще трябва да бъде готово до вдругиден.

— Всичко е под пълен контрол, мистър Стивънс.

— А, радвам се да го чуя. Просто ми мина през ума да ви го напомня, това е всичко.

Канех се да продължа пътя си, но мис Кентън не се отмести. Пристъпи една крачка към мен, така че лъч светлина се плъзна по лицето й и аз видях гневното й изражение.