Остатъкът от деня

— Вие, мистър Стивънс, вероятно не можете да си представите — обади се най-после — колко сериозно обмислях да си тръгна. Толкова дълбоко преживях случилото се. И ако бях човек, който заслужава някакво уважение, смея да твърдя, че отдавна да бях напуснала Дарлингтън Хол. — Тя замълча и аз отново обърнах взор към тополите в далечината. След малко продължи с уморен глас: — Страхувах се, мистър Стивънс. Просто се страхувах. Къде можех да отида? Нямам семейство. Само леля ми. Много я обичам, но не мога да живея при нея и един ден, без да чувствам, че пропилявам живота си. Естествено, казвах си, че скоро ще си намеря нова работа. Ала толкова се страхувах, мистър Стивънс. Щом си помислех да напусна, и веднага си представях как се скитам сама и никой не ме познава, и няма кой да ми помогне. Ето до това се свеждат висшите ми принципи. Толкова се срамувам от себе си. Но просто не бях в състояние да напусна, мистър Стивънс, не можах да събера смелост да го сторя.

И мис Кентън сякаш потъна в мисли. Реших, че сега ще бъде уместно да й разкажа с подробности какво се бе случило между мен и лорд Дарлингтън по-рано същия ден. Направих го и завърших с думите:

— Злото няма как да бъде поправено. Ала все пак човек изпитва голямо удовлетворение, щом и лорд Дарлингтън най-недвусмислено заявява, че е допуснал ужасна грешка. Реших, че трябва да научите, мис Кентън, тъй като помня, че и вие тогава бяхте не по-малко разстроена от мен.

— Извинявайте, мистър Стивънс — продума мис Кентън зад гърба ми със съвършено различен глас, сякаш току-що я бяха изтръгнали от дълбок сън, — но не ви разбирам. — Обърнах се към нея, а тя продължи: — Аз пък си спомням, че според вас беше съвсем нормално и правилно да изпратим Рут и Сара да си събират багажа. Вие определено бяхте доволен.

— Това, което говорите, мис Кентън, е некоректно и нечестно. Цялата история ме разстрои. Наистина много ме разстрои. И е последното нещо, което бих желал да се случва в тази къща.

— Щом е така, защо не ми го казахте тогава, мистър Стивънс?

Аз се засмях, но в този момент действително не знаех какво да й отвърна. И преди да успея да се окопитя, мис Кентън остави възглавницата и рече:

— Разбирате ли, мистър Стивънс, колко много би означавало за мен, ако бяхте споделили чувствата си миналата година? Знаехте как се разстроих, когато момичетата ми бяха уволнени. Съзнавате ли колко щяхте да ми помогнете? Защо, мистър Стивънс, защо, защо, защо винаги трябва да се преструвате?

Отново се засмях на нелепия обрат, който най-неочаквано беше приел разговорът.

— Ама вижте, мис Кентън — подхванах. — Не съм убеден, че разбирам за какво говорите. Да се преструвам? Ама наистина…

— Толкова много страдах, че Рут и Сара ни напуснаха. И страдах още повече, защото мислех, че съм сама.

— Но, мис Кентън… — Аз вдигнах таблата, върху която бях събрал чашите и чинийките. — Естествено е човек да не одобрява уволненията. Смятах, че това се разбира от само себе си.

Тя не отговори. На излизане още веднъж се обърнах да я погледна. Мис Кентън отново беше вперила очи навън, ала междувременно в беседката бе станало толкова тъмно, че виждах единствено профила й, очертан на блед и празен фон. Извиних се и си тръгнах.

Сега, докато разказвах епизода, си припомних и за една интересна последица от цялата история: пристигането на камериерката Лиза. Трябваше да намерим заместнички на уволнените момичета и тази Лиза се оказа една от тях.

Младата жена кандидатстваше за мястото с толкова противоречиви препоръки, че всеки по-опитен иконом веднага би се досетил, че е напуснала предишната си работа при мъгляви обстоятелства. На всичкото отгоре, когато с мис Кентън я поразпитахме, излезе, че никъде не се е задържала повече от няколко седмици. С една дума, от всичко ставаше ясно, че кандидатурата й е абсолютно неподходяща за Дарлингтън Хол. За моя изненада обаче, щом привършихме разговора с момичето, мис Кентън започна да настоява да я вземем. „Виждам огромен потенциал у нея — противопоставяше се тя на всичките ми протести. — Ще я поема под мое лично наблюдение и ще се погрижа да покаже какво може.“

Спомням си, че дълго спорихме и може би единствено поради факта, че случката с уволнените момичета бе толкова прясна, аз не възразих съвсем категорично на мис Кентън. В крайна сметка вдигнах ръце, но заявих:

— Мис Кентън, надявам се, разбирате, че отговорността за това момиче пада изцяло върху вас. За мен специално няма никакво съмнение, че в момента тя е абсолютно неподходяща да стане наш служител. Съгласявам се да я вземем на работа единствено с уговорката, че вие лично ще наблюдавате развитието й.

— Момичето ще се справи добре, мистър Стивънс. Ще видите.

И за мое учудване през следващите седмици Лиза наистина показа удивителен напредък. Стойката й се променяше с всеки изминал ден и дори походката, когато трябваше да изпълни някоя задача — толкова провлачена и ленива през първите дни, че се налагаше да извръщам поглед, — невероятно се подобри.