Остатъкът от деня

Спомням си, че някъде по това време обърнах форда и подкарах обратно с цел да намеря отбивката, която бях зърнал и подминал. Когато я открих обаче, новият път се оказа още по-запустял от предишния. Известно време карах в почти пълен мрак между висок жив плет и от двете страни, после пътят стръмно започна да се изкачва. Междувременно ме бе напуснала всякаква надежда, че ще намеря въпросната странноприемница, и бях решил да карам, докато стигна до някой град или село, където да потърся подслон. На сутринта, разсъждавах, лесно щях да се върна към планирания си маршрут. Точно тогава, насред най-стръмния участък, моторът се задави и аз за първи път забелязах, че бензинът се е свършил.

Колата продължи още няколко метра, след което спря. Като слязох, за да видя къде съм, установих, че разполагам само с още няколко минути дневна светлина. Намирах се на стръмен път, заобиколен от дървета и високи храсталаци, а доста по-напред в живия плет имаше просека, затворена от широка дървена преграда. Запътих се към нея с надеждата, че един поглед оттам ще ме ориентира в обстановката; може би дори съм очаквал да зърна и някоя къща, където веднага биха могли да ми помогнат. Сигурно затова изпитах силно разочарование от гледката, която съзрях. От другата страна на преградата склонът се спускаше толкова стръмно, че само след двайсетина метра вече го губех от погледа си. Някъде далеч, може би на повече от миля по въздуха, имаше малко селце. В мъглата, която го обгръщаше, успях да различа острието на църковна кула и скупчени около нея покриви, покрити с тъмни плочи. От няколко коминчета се издигаха тънки струйки дим. Трябва да призная, че в този момент се почувствах леко обезсърчен. Разбира се, положението в никакъв случай не беше безнадеждно. Фордът не бе повреден, просто нямаше бензин. За около половин час можех да се спусна до селото, където положително щях да намеря подслон и туба с бензин. И все пак не се чувствах много щастлив, закъсал на самотен хълм, загледан през някаква ограда в светлинките на далечно село в изчезващия ден и все по-сгъстяващата се мъгла.

С униние обаче нищо нямаше да спечеля. Най-малкото, глупаво беше да пропилявам кратките минути дневна светлина, които ми оставаха. Върнах се при колата и взех една чанта с най-необходимото. После, въоръжен с велосипедна лампа, която хвърляше неочаквано силна светлина, тръгнах да търся пътека, за да се спусна до селото. За съжаление нищо подобно не открих, въпреки че доста се отдалечих от дървената преграда. Щом усетих, че пътят вече не се изкачва, а бавно започва да слиза и да завива обратно на селото — чиито светлинки постоянно ми се мяркаха през листата, — отново взех да се обезсърчавам. Дори си помислих дали няма да е по-добре, ако се върна при форда и просто изчакам в него, докато мине някоя кола. Междувременно обаче почти се беше стъмнило и се досетих, че ако се опитах да спра някого при тези обстоятелства, спокойно можеха да ме вземат за разбойник или нещо подобно. Да не говорим, че до момента не беше минало нито едно превозно средство и май не си спомнях да съм видял някое, откакто напуснах Тависток. При това положение реших да отида отново при оградата и оттам да поема надолу, колкото се може по-пряко към светлинките на селото, независимо дали има пътека, или не.

Спускането не се оказа чак толкова трудно. Поредица от пасища ме водеше право към селото и като се придържах в края на ливадите, се придвижвах, общо взето, нормално. Само веднъж, вече съвсем близо, не можах да намеря пролуката, през която да премина в следващата ливада. Наложи се известно време да шаря с велосипедната лампа из храсталаците, които ми преграждаха пътя. Най-после открих един тесен процеп, запровирах се и в крайна сметка успях, макар и с цената на разкъсано в рамото сако и маншети. Следващите няколко ливади ставаха все по-кални и аз съзнателно не осветявах с лампата обувките и маншетите си от страх съвсем да не падна духом.

И ето че се озовах на павирана уличка, която се спускаше право в селото, и докато вървях по нея, срещнах моя любезен домакин за тази вечер, мистър Тейлър. Той се появи от завоя на няколко метра пред мен и любезно ме изчака да го настигна. После докосна шапката си и ме попита дали може с нещо да ми помогне. Възможно най-стегнато му обясних положението, в което бях изпаднал, и добавих, че ще му бъда безкрайно благодарен, ако ме упъти към някоя добра странноприемница. Тук мистър Тейлър поклати глава и каза: „Боя се, че в селце като нашето няма странноприемница, сър. Джон Хъмфриз обикновено води пътниците в «Кръстосаните ключове», но в момента там поправят покрива.“ Още преди да успея да асимилирам напълно тази отчайваща новина обаче, мистър Тейлър добави: „Ако не държите много на лукса, сър, ние можем да ви предложим стая и легло за през нощта. Не е нищо особено, но жената ще се погрижи всичко да е чисто и да имате най-необходимото.“