Остатъкът от деня

После се появиха и други, макар и не толкова ясни симптоми, които доказваха правотата на мистър Греъм. Така например, въпреки че продължаваше да изпълнява професионалните си задължения с обичайната прецизност, настроението й започна да се променя по начин, какъвто никога дотогава не бях наблюдавал. И между другото случаите, когато дни наред беше необичайно весела, за мен бяха не по-малко смущаващи от неочакваните, често доста продължителни мрачни периоди. Както вече казах, тя неизменно си оставаше отличен професионалист, но в края на краищата мое задължение беше да мисля за бъдещия порядък в къщата и ако действително тези признаци подкрепяха предположението на мистър Греъм, че мис Кентън обмисля да ни напусне по романтични причини, чувствах, че на мен се пада отговорността да проуча въпроса в подробности. И така, една вечер, докато си пиехме какаото, аз се осмелих да я запитам:

— Ще излизате ли отново в четвъртък, мис Кентън? В свободния ви ден, имам предвид.

Боях се, че ще се ядоса на въпроса ми, ала, напротив, дори ми се стори, че отдавна бе очаквала подходяща възможност, за да подхване темата, защото каза някак облекчено:

— О, мистър Стивънс, това просто е мой познат от времето, когато бях в Гранчестър Лодж. Тогава той беше иконом в къщата, сега е напуснал и се занимава с бизнес недалеч оттук. По някакъв начин е разбрал адреса ми и започна да ми пише с предложение да възстановим познанството си. Ето това, мистър Стивънс, с две думи, е цялата история.

— Разбирам, мис Кентън. Несъмнено е много стимулиращо човек да излезе от къщата от време на време.

— И аз така мисля, мистър Стивънс.

И двамата замълчахме. После мис Кентън като че ли взе някакво решение, защото продължи:

— Та за този мой познат. Спомням си, че когато беше иконом в Гранчестър Лодж, имаше големи амбиции. Дори си мисля, че заветната му мечта беше да стане иконом в къща като тази. Но само като се сетя за някои от методите му! Честно казано, мистър Стивънс, представям си каква физиономия бихте направили. Нищо чудно, че амбицията му остана неосъществена.

Аз се позасмях и отвърнах:

— От опит знам, че твърде много хора смятат, че са способни да работят на тези по-високи нива, без да имат ни най-малка представа какви умения се изискват. Това наистина не е работа, подходяща за всеки.

— Толкова сте прав. Действително, мистър Стивънс, какво ли бихте казали, ако го бяхте видели тогава!

— На тези нива, мис Кентън, професията не е за всекиго. Лесно е да има големи амбиции, но ако не притежава известни качества, икономът просто не може да продължи от определено ниво нагоре.

Мис Кентън като че обмисли думите ми, после рече:

— Вие трябва да сте много доволен човек, мистър Стивънс. В крайна сметка сте постигнали върха на професията и държите под пълен контрол и най-малката дреболия във владението си. Не мога да си представя какво повече бихте желали от този живот.

На това не успях веднага да отговоря. Настана неловко мълчание и мис Кентън заби поглед в дъното на чашата си, сякаш беше погълната от нещо, което бе забелязала там. Най-сетне, след известен размисъл, аз се обадих:

— Що се отнася до мен, мис Кентън, мисията ми няма да бъде завършена, докато не направя всичко, каквото мога, за да постигне моят господар големите цели, които си е поставил. Денят, в който работата на негова светлост е завършена, денят, в който той може да почива на лаврите си, спокоен, че е сторил всичко, което някой изобщо би могъл да иска от него, само в този ден, мис Кентън, аз ще мога да се нарека според определението ви доволен човек.

Навярно думите ми леко я озадачиха; а възможно е по някаква причина и да не й харесаха. Във всеки случай настроението й рязко се промени и разговорът ни бързо изгуби личния оттенък, който беше започнал да придобива.

Скоро след това престанахме да се срещаме на чаша какао в стаята й. Дори съвсем ясно си спомням последния път, в който се видяхме там. Исках да обсъдим заедно подробностите около една предстояща среща — на видни шотландски първенци през уикенда. Вярно е, че дотогава имаше цял месец, но ние винаги отрано разговаряхме за такива събития. Та тази вечер специално бях започнал да изброявам различни моменти, които биха могли да представляват проблем за нас, когато усетих, че мис Кентън почти не участва в разговора, и след малко вече бях съвсем сигурен, че мислите й са другаде. Няколко пъти дори подметнах: „Къде сте, мис Кентън?“, особено ако подхващах по-сериозна задача. В тези случаи успяваше да се съсредоточи за малко, ала само след секунди долавях, че вниманието й отново се е отклонило. След като известно време говорех само аз, а тя периодично отронваше по някое „Разбира се, мистър Стивънс“ или „Напълно съм съгласна, мистър Стивънс“, най-после казах:

— Съжалявам, мис Кентън, но не виждам смисъл да продължаваме. Вие очевидно не дооценявате сериозността на разговора ни.

— Извинявайте, мистър Стивънс — отвърна тя и леко се поизправи на стола. — Просто малко съм уморена тази вечер.