Остатъкът от деня

— Помислих си го. Всички тези приказки за срещите с Уинстън Чърчил и така нататък. Снощи си рекох, този или се скъсва да лъже, или… и тогава ми хрумна, че има едно просто обяснение.

Доктор Карлайл ме погледна с усмивка, като продължаваше да управлява колата по стръмния криволичещ път. Казах му:

— Нямах намерение да заблуждавам когото и да било, сър. Обаче…

— О, не е необходимо да ми обяснявате, друже. Съвсем ясно ми е как е станало. Вие сте доста внушителен екземпляр и местните хора са ви взели най-малкото за граф или херцог. — Докторът искрено се разсмя. — Сигурно е много приятно от време на време да те възприемат като лорд.

Попътувахме малко в мълчание, после доктор Карлайл се обърна към мен:

— Е, надявам се, че краткият престой сред нас ви е бил приятен.

— Изключително приятен, сър, благодаря.

— А как ви се сториха жителите на Москомб? Не са лоши хора, нали?

— Невероятно мили, сър. Мистър и мисис Тейлър бяха толкова любезни.

— Ще ми се да не ми викате „сър“ през цялото време, мистър Стивънс. Не, хората тук никак не са лоши. Що се отнася до мен, с радост бих прекарал остатъка от живота си сред тях.

Сякаш долових странна нотка в гласа му. Освен това и някак упорито продължаваше да ме разпитва.

— Значи ги намирате за приятни, а?

— Наистина, докторе, много симпатични.

— Та за какво си говорихте снощи? Предполагам, не са ви отегчили до смърт с всички селски клюки.

— Нищо подобно, докторе. Между другото разговорът беше изключително сериозен и бяха изказани някои интересни мнения.

— О, имате предвид Хари Смит — засмя се докторът. — Не му обръщайте внимание. Забавен е да го слушаш известно време, но в действителност е страшно объркан. В един момент ще решиш, че е комунист, после изведнъж ще изтърси нещо, достойно за най-заклетия консерватор. Истината е, че е доста объркан.

— А, това е интересно да се знае.

— Та на каква тема беше снощната лекция? Империята? Здравеопазването?

— Мистър Смит се придържаше към по-общи теми.

— О? Като например?

Изкашлях се.

— Той изрази някои свои виждания за достойнството.

— Гледай ти. Звучи прекалено философски за Хари Смит. Как, по дяволите, му хрумна точно това?

— Според мен мистър Смит изтъкваше значимостта на предизборната си работа в селото.

— Аха!

— Убеждаваше ме, че жителите на Москомб имали категорично собствено мнение по сериозните въпроси засягащи нацията.

— А, да, напълно в стила на Хари Смит. Както сигурно сте се досетили, всичко това, разбира се, са глупости. Хари постоянно обикаля и се опитва да обработва хората по най-различни проблеми, истината обаче е, че те предпочитат да бъдат оставени на мира.

Помълчахме малко, после аз се осмелих да попитам:

— Извинете, сър, в такъв случай мога ли да смятам, че мистър Смит се възприема като комична фигура от останалите?

— Хм, това е доста силно казано. Хората тук действително притежават някакво политическо съзнание. Чувстват, че са длъжни активно да реагират за разни неуредици, точно както Хари ги подтиква. Но в действителност не се отличават по нищо от хората където и да било. Искат спокоен живот. Хари има много идеи как да се промени това и онова, ала никой в селото не ще безредици, дори това да е в тяхна полза. Хората искат да бъдат оставени на мира да изживеят живота си. Не желаят да ги безпокоят с този или онзи проблем.

Бях изненадан от отвращението, прозвучало в тона на доктора. Той обаче бързо се осъзна, засмя се и смени темата:

— От вашата страна има чудесен изглед към селото.

И наистина под нас се беше открила панорама към селото. Сутрешното слънце го правеше да изглежда по-бляскаво, но иначе видът му не се различаваше съществено от онзи, който бях съзрял във вечерния здрач. Затова предположих, че не сме далече от мястото, където бях оставил форда.

— Мистър Смит очевидно смята — казах, — че достойнството се крепи върху такива неща. Да си изработваш собствено мнение и подобни.

— А, да, достойнството. Бях забравил. Значи Хари се е мъчил да дава философски дефиниции. Божичко! Сигурно е наговорил куп глупости.

— Изводите му не бяха такива, че непременно да се съглася с тях, сър.

Доктор Карлайл кимна, имаше вид на човек, потънал в собствените си мисли.

— Мистър Стивънс — по едно време се обади той, — когато за пръв път дойдох тук, аз бях заклет социалист. Вярвах, че всички трябва да бъдат равни и така нататък. Беше в четирийсет и девета. Социализмът трябваше да позволи на хората да живеят с достойнство. В това вярвах, като дойдох тук. Съжалявам, не е нужно да слушате всички тези щуротии. — Погледна ме весело. — Ами вие, друже?

— Извинете, сър?

— Вие какво мислите за достойнството?

Не мога да не призная, че този директен въпрос определено ме свари неподготвен.

— Не е лесно да се обясни с няколко думи, сър — рекох.

— Но подозирам, че се свежда до това да не се събличаш гол пред хората.

— Извинявайте. Кое се свежда?

— Достойнството, сър.

— Аха. — Докторът кимна, изглеждаше леко объркан. После каза: — Този път трябва вече да ви е познат. Може би на дневна светлина е по-различен. А, онова там ли е колата? Мили боже, каква красота!