Остатъкът от деня

Оставих младежа в гостната и отидох в кабинета, където заварих господаря си вглъбен в някакви книжа. След като го уведомих за мистър Кардинал, на лицето му се изписа гримаса на раздразнение. После се облегна назад в стола си, сякаш се опитваше да разреши нещо.

— Съобщи на мистър Кардинал, че скоро ще сляза — най-сетне изрече той. — Известно време може да се забавлява и сам.

Когато отново се върнах в гостната, видях младия човек неспокойно да крачи из стаята и да изучава предмети, които би трябвало отдавна да са му познати. Предадох му съобщението на лорд Дарлингтън и го попитах какво да му донеса за пиене.

— О, засега само чай, Стивънс. Кого очаква негова светлост?

— Съжалявам, сър, но се боя, че не мога да ви помогна.

— Никаква идея ли нямаш?

— Съжалявам, сър.

— Хм, интересно. Е, както и да е. По-добре да се сниша тази вечер.

Спомням си, че малко след разговора ни слязох до стаята на мис Кентън. Тя седеше край масата, макар че пред нея нямаше нищо и ръцете й бяха празни. Всъщност в позата й имаше нещо, което подсказваше, че е седяла така доста време.

— Мистър Кардинал е тук, мис Кентън — казах. — Тази вечер ще се нуждае от обичайната си стая.

— Много добре, мистър Стивънс. Ще се погрижа за това, преди да изляза.

— А! Ще излизате ли, мис Кентън?

— Така смятам, мистър Стивънс.

Може би видът ми е бил леко изненадан, защото тя продължи:

— Сигурно си спомняте, мистър Стивънс, че обсъждахме този въпрос преди две седмици.

— Да, разбира се, мис Кентън. Извинете, просто за момент бях забравил.

— Нещо не е наред ли, мистър Стивънс?

— Напротив, мис Кентън. Очакваме гости, но вашето присъствие едва ли ще ни е необходимо.

— Мисля, че още преди две седмици се бяхме споразумели да изляза тази вечер, мистър Стивънс.

— Да, мис Кентън. Наистина моля да ме извините.

Тръгнах си, ала бях спрян до вратата от думите й.

— Мистър Стивънс, държа да ви кажа нещо.

— Да, мис Кентън?

— Отнася се за моя познат. С когото ми предстои да се срещна.

— Да, мис Кентън.

— Помоли ме да се омъжа за него. Смятам, че имате право да го знаете.

— Действително, мис Кентън. Това е много интересно.

— Все още обмислям въпроса.

— Разбира се.

За миг тя погледна надолу към ръцете си, но почти веднага отново вдигна очи към мен.

— Моят познат трябва да започне нова работа на Западното крайбрежие от следващия месец.

— Да, разбирам.

— Та, пак повтарям, мистър Стивънс, аз все още обмислям въпроса. Обаче реших, че съм задължена да ви информирам за положението.

— Много съм ви благодарен, мис Кентън. Искрено се надявам, че ще прекарате приятно тази вечер. А сега моля да ме извините.

Може би двайсетина минути по-късно срещнах мис Кентън, този път, докато се занимавах с подготовката на вечерята. Всъщност аз се изкачвах по черното стълбище, понесъл препълнена табла за сервиране, когато чух яростен шум от стъпки по дъсчения под зад себе си. Обърнах се и видях мис Кентън, която гневно ме гледаше от долната площадка.

— Мистър Стивънс, да разбирам ли, че желаете да остана на работа тази вечер?

— Съвсем не, мис Кентън. Както отбелязахте, вие наистина ме бяхте уведомили преди известно време.

— Но явно излизането ми никак не ви е приятно.

— Напротив, мис Кентън.

— Нима си въобразявате, че като вдигате такава патърдия в кухнята и трополите напред-назад пред стаята ми, ще ме накарате да променя решението си?

— Мис Кентън, незначителното напрежение в кухнята се създаде единствено поради пристигането на мистър Кардинал в последния момент. Няма никаква причина, която да попречи на излизането ви.

— Възнамерявам да изляза със или без вашата благословия, мистър Стивънс, и държа да го заявя най-категорично. Предупредила съм ви преди няколко седмици.

— Разбира се, мис Кентън. И още веднъж ви пожелавам много приятна вечер.

По време на вечерята между двамата господа се възцари странна атмосфера. На моменти те дълго се хранеха в мълчание, като негова светлост изглеждаше някъде далеч. В един миг мистър Кардинал попита:

— Нещо специално ли има тази вечер, сър?

— А?

— Гостите ви… Специални ли са?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа, момчето ми. Строго секретно.

— О, боже! Предполагам, това означава, че аз не бива да участвам.

— Да участваш в какво, момчето ми?

— В онова, което ще се състои тази вечер.

— О, въобще няма да ти е интересно. Във всеки случай всичко е във висока степен секретно. Не мога да допусна човек като теб да се мотае наоколо. О не, изобщо няма да стане.

— О, боже! Това наистина звучи много специално.

Мистър Кардинал гледаше негова светлост умолително, но той просто продължи да се храни, без да отрони нито дума повече.