Остров Тамбукту

— Да — потвърдих, — и аз съм чел такова нещо. Но тия диваци ме вързаха далеч от огъня. Нали ви казах, те смятат своя огън за свещен и не искаха да го оскверняват с моята близост…

— Да го осквернят? Не разбирам…

— Ще ви обясня. Аз съм пакеги — бял човек или бял дявол, който осквернява всичко, до което се докосне.

— Но… доколкото си спомням, по-рано ми казахте, че те се отнасяли добре към вас?

— По-рано, когато ме смятаха за свой приятел — да. Но не забравяйте, че сега аз бях техен враг. Те гледаха на мен като на прокажен, вързаха ме далеч от огъня, за да не го оскверня. А после, като се наиграха, отвързаха ме от дървото и ме понесоха на ръце към кладата…

Пот шуртеше по лицето ми. Обърсах я и попитах:

— Мога ли да запуша?

— Разбира се! — Капитанът ми подаде цигари и нетърпеливо ме подкани:

— Продължавайте, аз слушам…

Той наистина ме слушаше напрегнато, облегнат на малкото си бюро.

— Понесоха ме на ръце, за да ме хвърлят на кладата, но в същия миг дотърча един туземец и каза, че жълтите дяволи хванали дъщерята на главния вожд и я откарали на подводницата.

— Жълтите дяволи? Така ли казаха?

— Да, сър, те така ви наричат. Тогава аз им казах:

„Оставете ме жив, аз ще спася дъщерята на главния вожд.“

— Дъщерята на главния вожд? — трепна капитанът, като ме загледа втренчено. — Познавате ли я?

— Познавам я — отвърнах аз.

— Прекрасно, прекрасно!… После какво стана?

— После аз повторно казах на туземците: „Ако ме оставите жив, аз ще помоля жълтия вожд да освободи дъщерята на тана Боамбо.“

— И те ви повярваха и ви освободиха?

— Не, разбира се! Те не ми повярваха и не ме освободиха. Тогава аз им казах да ме откарат при техния главен вожд и те се съгласиха.

— От трън, та на глог! — промърмори капитанът.

— Точно тъй. Щом ме видя, главният вожд се развика:

„Защо сте докарали тук тоя бял дявол? Защо не сте го изяли досега“? А туземците му отговориха: „Тъкмо бяхме наклали вече огън и се готвехме да го опечем, когато научихме, че жълтите дяволи хванали дъщерята на тана Боамбо и я откарали на голямата лодка.“ Главният вожд още повече се разяри и извика: „Да, жълтите дяволи отвлякоха дъщеря ми и аз люто ще им отмъстя! Този ще бъде първата ми жертва — посочи ме той. — Накладете огън и докарайте и другите жълти дяволи. Аз съм гладен като чакал…“

— Чакайте, чакайте! — спря ме капитанът. — Нима те са пленили мои войници?

— Да, те докараха пет ваши войници вързани.

Капитанът се наежи и сви устни.

— После?

— После аз казах на главния вожд: „Ако тана Боамбо остави живи тия петима жълти хора, аз ще спася дъщерята на тана Боамбо.“ „Как? — попита ме главатарят. — Как ще я спасиш?“ „Ще отида при жълтия вожд и ще му кажа, че тана Боамбо ще му предаде живи петимата негови стрелци, ако жълтият вожд освободи дъщерята на тана Боамбо.“ „Не! — каза главатарят. — Жълтите дяволи направиха много злини на моето племе. Те са наши врагове и ние прощаваме на враговете си само след като ги опечем и ги изядем.“ „Нека тана Боамбо помисли добре, преди да ни опече и да ни изяде — казах му аз. — Ако тана Боамбо не ме послуша, тана Боамбо никога вече няма да види дъщеря си.“ Но той не искаше да ме послуша и заповяда да ни хвърлят в огъня. Мене и петимата ваши моряци. Омразата му към нас беше по-силна от обичта към собствената му дъщеря. Тогава се намеси жената на главатаря. Като всяка майка тя се хвърли в краката на мъжа си, заплака с глас, закърши ръце и почна да го моли… Намесиха се и други жени, роднини на главатаря — нали знаете, женското сърце е по-милостиво от сърцето на мъжа, — и главатарят отстъпи. Той заповяда да угасят огъня и ме изпрати да ви кажа, че ако освободите дъщеря му, той ще освободи петимата ваши войници. Ако не, туземците още утре ще опекат вашите войници и ще ги излапат.

— Така! — каза капитанът и силно затърка дланите си. — Добре, добре! … Чудесно! Главният вожд е в ръцете ми!

— Той е в джунглата и вие никога няма да го хванете — възразих аз.

— Той сам ще ми дойде на крака…

— Това никога няма да стане!

— Толкова по-зле за него и за дъщеря му! — отвърна капитанът.

— А вашите войници’ — попитах го аз. — Не забравяйте, че петима ваши войници…

— Не се грижете за тях — прекъсна ме капитанът и махна небрежно с ръка. — В армията на царя-слънце има ред. Всеки войник, попаднал жив в ръцете на врага, не заслужава да живее. Тия нехранимайковци трябваше да умрат като герои, а не да се предадат живи. Те опетниха и своята, и моята чест. Нека ги изядат диваците — това ще послужи за пример на другите.

„Тоя човек е ужасен! — помислих си аз. — Без сърце, без чувства. Какво да правя?“ Спомних си, че капитанът спомена думата чест. Като се предали живи, неговите войници опетнили своята и неговата чест. Е, добре! И аз имам чест!…

— Аз се заклех пред главния вожд — казах аз, — че дъщеря му ще бъде освободена, и само тогава той се съгласи да остави живи и вашите войници, и мен. Ако не я освободите, главният вожд ще каже: „Белият варварин ме излъга. Той е безчестен. Всички бели и жълти варвари са хора без чест …“