Остров Тамбукту

— Вие ме разсмивате, ха-ха! — каза капитанът и наистина се изсмя язвително. — Нима не ви е безразлично какво ще помисли за вас тоя дивак?

— Никак не ми е безразлично. Моето понятие за чест…

— Останете си с вашето понятие — прекъсна ме капитан Сигемицу, — а дъщерята на главния вожд ще остане моя пленница. Или баща й ще капитулира, или…

— Или какво? — изтръпнах аз.

— Много искате да знаете, съюзнико! — строго каза капитанът и стана.

Разговорът беше свършен. Зинга оставаше негова пленница, а аз негов „съюзник“. Това беше унизително. Аз му казах:

— Господин капитан, трябва да освободите тази девойка!

— Трябва? — обърна се той и ме изгледа през рамо.

— Да, трябва! — Гласът ми прозвуча дръзко.

— Защо?

— Защото тя е моя годеница!

Той се обърна с лице към мене и като се усмихна пресилено, каза:

— Не ви вярвам, съюзнико. Аз зная, че диваците не се годяват и не се женят. Тия неща у тях стават просто.

— Те се годяват и се женят също тъй, както ние — възразих аз. — И държат за своята чест много повече, отколкото някои цивилизовани хора.

Капитанът свирна с уста от учудване, после каза:

— Не говорете глупости, съюзнико. Тази девойка е моя пленница и аз ще постъпя с нея тъй, както намеря за добре. На първо време ще я фотографирам и ще я поставя в албума си за спомен. Аз имам албум с фотографии на момичета от различни страни: китайки, монголки, малайки, дори и

418

негърки. Една истинска дивачка между тях — това ще бъде Оригинално, нали?

— Вие няма да направите това! — извиках аз възмутен.

— А кой ще ме спре, съюзнико?

— Моята чест и вашата съвест.

— Вашата чест! — Той кисело се усмихна. — Нека говорим откровено. Аз признавам само една чест — честта на бойното поле, — и само една съвест — Япония и царя-слънце. Аз дойдох тук да завзема острова и да го превърна във военна база. Всеки, който пречи на моята цел, ще бъде унищожен безпощадно. Разбрахте ли, съюзнико? Тук няма място за романтика. Тази девойка е дъщеря на техния главен вожд, а той е мой враг.

— Но тя е моя годеница, а аз съм ваш съюзник!…

— Съюзник? Е, добре! Тогава знайте, че ние не делим със своите съюзници рибата, която е попаднала в мрежата ни. И ви предупреждавам да си свивате опашката, защото аз не се церемоня.

Той натисна бутончето на бюрото си. Ординарецът влезе и отдаде чест.

— Заведете това момче в кухнята! — заповяда му капитанът.

— Какво значи това? — попитах го аз.

— Нима не разбирате? Досега бяхте мой съюзник, отсега нататък сте мой пленник.

— Но това не е честно!

— Стига! — тропна с крак капитанът и устата му се изкриви от гняв. — Пуснах ви под одъра, а вие се качихте на главата ми! Марш оттук!

Ординарецът ме изтласка навън и ме подкара към кухнята.

IV

Всичко беше ясно. Докато капитанът смяташе, че ще подмами племето с преговори, аз му бях нужен и той ме третираше като „съюзник“. След като разбра, че преговорите са безполезни и аз не съм му нужен вече, той ме направи свой пленник и ме изпрати в кухнята на „почетна“ работа, както и Стерн.

Със Стерн чистехме и режехме лук и картофи, миехме казаните, чиниите, тенджерите, тиганите и чашите, изхвърляхме помията, метяхме и миехме пода, от сутрин до вечер не се спирахме. Но работата не ни тежеше толкова, колкото грубите обноски на старшия готвач Ясуда. Веднъж той ни ругаеше, дето сме нарязали картофите на едри късове, друг път, дето сме ги нарязали ситно. Следобед, когато почиваше, той ни заставяше да дежурим до леглото му и да го пазим от мухите. Той ни третираше също тъй, както някога китайските мандарини са третирали своите роби.

Стерн и по-рано не обичаше корабните готвачи и не ги смяташе за истински моряци, а сега към Ясуда изпитваше двойна омраза. Защото Ясуда беше не само готвач, но и наш мъчител. Но Стерн беше закалил волята си в много морски бури и мълчаливо, със стиснати зъби понасяше грубостите на готвача. Веднъж той ми каза:

— Ако всички японци са като тоя гад и като капитан Сигемицу, японската нация трябва да бъде изтрита от лицето на земята.

— Нацията не е виновна, Стерн — отвърнах аз. — Японците са добър народ.

— Ти си идеалист — упрекна ме Стерн. — Прекалено много вярваш в доброто и в хората.

— Аз вярвам в народа.

— А нима Ясуда и другите като него не са народът?

— Не, те са мърша в стадото…

— Тогава в японското стадо има прекалено много мърша — каза Стерн.

Той не скриваше омразата си към японците и минаваше край тях, без да ги поздрави, а когато получаваше ритник от някой офицер или подофицер, задето не му свалил шапка, Стерн дори не се обръщаше да погледне злодея.

Той ми каза, че видял Зинга само веднъж, когато я докарали на подводницата, и нищо не знаеше за нейната участ. Предполагаше да е затворена в кабината на капитана, но аз знаех, че тя не беше там. „Къде е Зинга и как да й помогна? — питах се аз. — Поне да можех да я видя, да поговоря с нея, да я успокоя!“…