Остров Тамбукту

Едва след прекратяването на канонадата при нас се приближи малка американска моторница с един офицер и двама моряци. Макар да бяхме наближили брега, ние се качихме в лодката. Смит се хвърли към офицера и заговори припряно, задъхан от умора:

— Благодаря ви, сър! Вие ми спасихте живота! Никога няма да забравя това! Дайте ми адреса си, аз ще ви възнаградя. Аз съм англичанин, член на Камарата на общините, носител на Жартиерата…

— Аз изпълних своя дълг, нищо повече — отвърна офицерът.

Той изглеждаше скромен и честен младеж, със сини очи, които гледаха бодро и весело, макар ехото от канонадата още да бучеше в ушите ни.

— Откарайте ни при вашия началник — помоли го Смит. — Аз искам да говоря с него.

Младият офицер кимна с глава и моторницата се насочи към командния кораб.

II

След няколко минути ние вече се изкачвахме по трапа на американския боен кораб. Тук младият офицер ни разпита набързо как сме попаднали на острова, след това изчезна някъде и когато се върна, тържествено ни съобщи, че самият контраадмирал пожелал да говори с нас. Той ни поведе към помещенията на кораба, а Зинга остана на палубата под любопитните погледи на моряците.

Контраадмиралът чакаше в салона на кораба. Той беше висок, слаб, с прошарени коси, с гладко избръснато лице, спретнат и чист като момиче. Офицерът сигурно беше му докладвал вече за члена на Камарата на общините, защото, щом влязохме, контраадмиралът подаде ръка на Смит, а на нас само кимна с глава. След това той седна на мекото канапе, кръстоса дългите си крака и посочи на плантатора мястото до себе си, а нас с капитана ни покани да седнем на съседното канапе.

Отначало той разговаряше само със Смит. Плантаторът още веднъж повтори за себе си всичко, което бе казал вече на младия офицер. След това каза по няколко думи и за нас със Стерн. Контраадмиралът го изслуша мълчаливо, загледан в цигарата си.

— А с каква войска разполагат туземците? — неочаквано попита той.

— Не зная — отвърна Смит.

— А оръжие имат ли?

— Имат десет пушки — каза Смит, като ме погледна някак особено.

— Само десет пушки? А какъв е техният военачалник?

Смит се намръщи:

— Упорит човек. Той създаде доста неприятности на японците. И то само с десет пушки и със своите стрели и копия — просто да се чуди човек! … Впрочем стрелите им са отровни, това трябва да се има предвид…

— Все пак вие не ми казахте, колко стрелци имат? — попита го контраадмиралът.

Смит наведе глава. Той се чувствуваше неудобно.

— Не зная — отвърна той. — Това само мистър Антон може да ви каже. Аз малко познавам племето и не можах да науча езика му. Същото нещо мога да кажа и за моя капитан. Нали, Стерн? Вие се интересувахте само от лов на фазани. А мистър Антон познава добре туземците. Той е ходил и в други села на острова и може да ви каже всичко, което ви интересува. При това той е приятел на главатаря и има голямо влияние над него.

Едва сега контраадмиралът ме погледна — за пръв път — и когато погледите ни се срещнаха, той каза:

— Вашата страна е във война с нашата страна. Вашето правителство прояви нечувана дързост, като обяви война на Съединените щати и на Англия! Какво ще кажете на това?

— Какво мога да кажа? — свих рамене аз. — Истината не може да се отрече. Нашата страна е окупирана от Германия. Кобургът я продаде на Хитлер, а Хитлер си постави правителство, каквото му трябваше. Но нашият народ е против натрапниците и се бори срещу тях. Аз също бях замесен в тази борба и трябваше да спасявам живота си с бягство…

Контраадмиралът кимна с глава и Притвори очи. Изглежда, че беше доволен от моя отговор. Като помисли малко, той каза:

— В такъв случай, ако нямате нищо против, аз ще ви смятам за съюзник на нашата страна.

Думата „съюзник“ ме накара да потрепна. Откровено казах на контраадмирала, че и японският капитан най-напред ме наричаше „съюзник“, а после ме изпрати в кухнята на „почетна“ работа — да беля картофи.

— Защо? — попита ме той.

— Защото не изпълних задълженията си на съюзник. Капитанът искаше да накарам главатаря на племето да сложи оръжието, а аз го посъветвах да продължи съпротивата.

— Защо? — някак особено ме погледна контраадмиралът.

— Защото смятах, че победата на японците означава робство за племето. Освен това капитанът ми каза, че неговата цел била да превърне острова във военна база и оттук да напада американските кораби, които пренасят оръжие за Съветския съюз. Това още повече ме задължаваше да преча на японците.

— Правилно! — одобрително кимна с глава контраадмиралът. — А как бихте постъпили, ако ви изпратя при главатаря?

— Зависи от това, какви намерения имате по отношение на племето…