Остров Тамбукту

— Тана Боамбо никога няма да стъпи на голямата лодка! — заяви главатарят.

Опитах се да го убедя, че добрите пакеги няма да горят колибите им и няма да избиват жителите на острова. Племето ще живее също тъй свободно, както и по-напред. Главатарят на жълтите дяволи е убит, а неговите стрелци са пленници на добрите пакеги … Сега никой няма да пуска светкавици и гръм срещу племето…

Боамбо мрачно каза:

— Ако главатарят на пакегите е добър, нека освободи Зинга и да се махне оттук. Така кажи на белия главатар.

Аз знаех, че контраадмиралът няма да се съгласи да напусне острова. Той каза това много ясно. И моето посредничество между него и Боамбо беше също тъй безполезно, както и това между японския капитан и главатаря. Всъщност с какво американският контраадмирал беше по-добър от капитан Сигемицу? Наистина той не беше тъй брутален, задържа Зинга не като пленница, а като гостенка, дори каза, че ще й даде отделна кабина, но това не изменяше същността на работата.

Отново заговорих за Зинга. Боамбо трябва да направи всичко, за да бъде тя освободена. Всичко, но не и предателство — напълно бях съгласен с това.

Ние дълго говорихме с него, кроихме различни планове, докато стигнахме най-после до едно решение: срещата между Боамбо и контраадмирала да стане утре при изгрев слънце в залива, а не на кораба.

— Утре, когато слънцето изгрее — каза Боамбо, — ще чакам белия главатар в своята лодка близо до Скалата на ветровете. В моята лодка ще има двама невъоръжени гребци. Нека и главатарят на пакегите дойде с двама невъоръжени гребци. Аз ще разговарям с него само ако доведе дъщеря ми. Анге бу!

IV

Контраадмиралът потрива с длан гладко избръснатата си буза.

— Значи, главатарят отказа да приеме моята покана?

— Той ви покани да го посетите, сър — отвърнах аз. — Вие се намирате в териториалните води на Тамбукту и би следвало пръв да му направите визита. Така е и по протокола…

— Аз не съм дипломат, а войник — отвърна контраадмиралът. — Дойдох тук и освободих острова от японците без протокол. Главатарят трябваше да дойде на моя кораб да ми благодари — всеки на негово място би постъпил така. Но той, изглежда, не е учтив човек и чувството на благодарност не е негова добродетел. Все пак той би трябвало да знае, че победителят има едно важно преимущество: той е по-силен от победения.

Той говореше спокойно, не кряскаше като капитан Сигемицу, не скачаше от мястото си и не се разхождаше нервно от ъгъл на ъгъл в кабината. Но в неговото спокойствие се чувствуваше не благородството на хуманния човек, а непреклонната воля на победителя.

— Главатарят има добри намерения — казах аз. — Но нека не забравяме, че племето е първобитно и понятията му за учтивост и благодарност са различни от нашите.

— Да, това наистина е така — съгласи се контраадмиралът. — Мистър Смит ми говори за племето. Истински диваци, нали?

— Не съвсем — предпазливо възразих аз. — Диваците са живеели в пещери и са се обличали в кожи, а жителите на Тамбукту си строят колиби, правят глинени съдове, плетат мрежи и рогозки, имат опитомени домашни животни, обработват земята с дървени колове, защото още не са открили бронза и желязото…

— Значи, те са много по-назад от Омировите гърци? — попита контраадмиралът.

— Да, те са много по-изостанали от тях. Омировите гърци имаха писменост и държава, имаха велики поети и обработваха желязото, а племето занго не познава нито една от тия придобивки на човешкия напредък.

— Разбирам — кимна с глава контраадмиралът. — И тъкмо затова прощавам на техния главатар. Вие му предадохте всичко, каквото ви казах, нали?

— Абсолютно всичко, сър.

— И какво каза той?

— Той каза: „Ако главатарят на пакегите е добър човек, нека освободи дъщеря ми и да напусне острова.“ Аз ви предавам точно думите му, сър.

— Да напусна острова, за който пролях американска кръв? Това никога няма да стане! Тамбукту е важен стратегически пункт. Ако аз го напусна, японците отново ще го окупират още на другия ден. Това нещо главатарят не може да го разбере…

— Да, той не може да разбере това — потвърдих аз. — Но с течение на времето, като се убеди във вашите добри намерения, той сигурно ще промени мнението си.

— Мислите ли?

— Надявам се … Особено ако освободите дъщеря му…

— Утре той ще получи дъщеря си — каза контраадмиралът и като угаси цигарата си, стана. — Моят адютант ще направи каквото трябва.

И наистина рано на другата сутрин младият адютант ме извика и ми каза да се приготвя за път. Беше се съмнало вече. На изток небето пламтеше в червени багри. Океанът беше тих и безкраен. Слънцето още не беше изгряло, но лъчите му заливаха високия планински връх и той гореше в далечината като обхванат от пламъци. Островът тънеше в тишина и спокойствие. По нищо не личеше, че само преди една нощ тук се е разигравала страшна драма.

Адютантът изведе Зинга на палубата. Като ме видя, тя се хвърли към мен и заплака:

— О, Андо! Ти си жив, Андо! Зинга много се страхува за тебе…

Милата Зинга! В тия няколко дни тя преживя твърде много, мина през много опасни премеждия, а се страхуваше за моя живот!