Остров Тамбукту

Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че моето посредничество между контраадмирала и Боамбо няма да донесе нищо добро на туземците. И все пак аз исках да се постигне разбирателство между тях. Знаех много добре, че думите „демокрация“ и „свобода“, тъй гръмко произнасяни от контраадмирала, както и портретите на Линколн, Гладстон и Рузвелт, окачени по стените на неговия салон, бяха празни приказки с подходящ декор. И все пак смятах, че прогонването на японците и завладяването на острова от американците е полезно за победата над фашизма. Американски кораби пренасяха оръжие за Съветския съюз, а германските подводници от Ангра Пекен и японските от Ява и Суматра искаха да им пресекат пътя и да спрат този смъртоносен за тях поток. Това не беше в интереса на Съветския съюз. Аз се чувствувах длъжен да помагам на американците. Моята роля на посредник между контраадмирала и Боамбо беше оправдана. Когато човек попадне между две злини, той ще избере по-малката.

Пета глава. В изгорялото селище. Среща с Гахар. Пак преговори. Плановете на контраадмирала. Договорът за „защита и помощ“ сключен. Пристигането на товарния кораб. Смит отново ограбен. Тревога на „Линколн“. Остров Тамбукту в пламъци

I

Не разбирам нищо от кораби и не мога да кажа дали корабът на контраадмирала беше линеен, дреднаут или крайцер. Не знаех и неговия тонаж, но той наистина беше голям кораб с десетина оръдия от различни калибри, наредени от двете страни на палубата. Благодарение на дългите им дула корабът приличаше на огромен таралеж с настръхнали бодли — „таралеж“, който е подушил някаква опасност и се е приготвил да я посрещне с бодлите си. Макар да беше много голям, за мене нямаше място в него и аз спях на една пейка в столовата на моряците. Впрочем тя беше доста удобна, макар и корава като нара в моята колиба. Преди всичко седалището беше извито така, че като седне човек, да се чувствува удобно, а като легне, можеше свободно да протегне краката си. Вечер моряците ми даваха възглавница и едно одеяло за постелка. Електрическите лампи не угасваха цяла нощ и светлината беше достатъчна за четене, но аз рядко четях, защото в целия кораб не намерих нито една интересна книга освен няколко криминални романа. Но те не ме интересуваха. Аз с удоволствие бих прочел на английски Марк Твен, Джек Лондон или Теодор Драйзер и попитах адютанта дали не може да ми намери някоя книга от тия американски писатели.

— Какво говорите! — възкликна учуденият потомък на креолите. — На моряците е забранено да четат такива книги.

— Защо?

— Защото са опасни. Драйзер е комунист. Джек Лондон социалист, а Марк Твен, макар да не е бил комунист, нито социалист, е по-опасен и от двамата.

Като нямаше какво да чета, аз отивах в столовата едва към полунощ, лягах на своята пейка и веднага заспивах, а сутринта рано се изкачвах на палубата при моряците. В тоя ранен час те обикновено миеха палубата и понеже офицерите още спяха, позволяваха си разни волности и шеги. Те бяха млади, весели, жизнерадостни момчета на моята възраст и аз намирах общ език с тях.

Една сутрин при мен дойде адютантът и ми каза, че постовете забелязали в селото десетина туземци, които оглеждали изгорелите колиби. Но щом моряците отишли при тях, те се разбягали и се скрили в гората. Това станало известно на контраадмирала и той наредил да отида на брега, да посъветвам туземците да се завърнат в селото си без страх и да си гледат работата. Никой няма да им стори нищо лошо. Напротив, ще им бъде дадено всичко, каквото им е необходимо за построяването на изгорените им колиби. Контраадмиралът дори щял да им изпрати десетина японци на помощ. Ако туземците не искат да имат работа с японците, контраадмиралът щял да им даде американски моряци и двама дърводелци. Изобщо той бил готов да направи всичко, за да улесни туземците и да поправи злото, което бяха им причинили японците.

— Старецът много държи да сме добре с диваците — каза адютантът в заключение.

Контраадмиралът нямаше повече от петдесет и пет години, а потомъкът на креолите го наричаше старец. И аз си помислих: „Да, за децата бащите винаги са стари.“

— Пак ви се отваря работа — усмихна се адютантът. — Старецът ви изпраща при диваците със специална мисия.

Той млъкна, като очакваше вероятно да го запитам нещо за своята мисия, но аз мълчах.

— Или не желаете? — погледна ме той учуден.

— Защо не? Аз и по-рано бях казал на контраадмирала, че винаги съм готов да му бъда полезен.

— Кога мислите да отидете на брега?

— Още сега, ако е нужно.

— Добре, ще доложа на стареца.