Остров Тамбукту

Той отиде да доложи на стареца, а аз останах на палубата. Десетина боси моряци със запретнати крачоли, голи до кръста, шумно нахълтаха отнякъде и почнаха да мият палубата. Един държеше гумен маркуч, навит като змия, и насочваше силната водна струя, а другите търкаха дъските с четки, привързани за дълги дръжки. Мокрите им загорели гърбове лъщяха на слънцето. Всички бяха здрави младежи, пъргави и весели. Този, който държеше маркуча, „случайно“ го изтърва така, че при падането му водната струя описа широка дъга и обля със студен душ голите гърбове на другите. Дигна се силна врява — викове и смях екнаха от всички страни.

— Без шмекерии, Тод! — извика един много висок, слаб младеж с лунесто лице, който беше разкрачил дългите си крака, и докато другите се разбягаха от водната струя, той остана като закован на мястото си. — Карай направо, без заобикалки, Тод! — отново извика той на моряка, който беше „изтървал“ маркуча. — Ако ме събориш, ще имаш една бутилка ром от мен.

— Добре, патагонецо! — отвърна оня с маркуча. — Сега ще те съборя без заобикалки и ще изпия твоя ром на един дъх.

И той наистина хвана маркуча, за да го насочи към „патагонеца“, но последният го спря:

— Чакай, Тод! Да сме наясно. Ако ме събориш, ще получиш една бутилка ром. Но ако не ме събориш, ти ще ми дадеш една бутилка и аз ще я изпия за твое здраве. Съгласен?

— Съгласен съм, патагонецо.

— Цяла бутилка, Тод! Помисли!

— Помислих, патагонецо. Цяла бутилка! Когато стигнем в първото пристанище, където има ром, ще ми я купиш и аз ще я изпия за твое неудоволствие. Е, ще те почерпя една чашка, обещавам! Честна дума!

Басът беше сключен при общото одобрение на останалите моряци и силната водна струя зафуча и зашиба по гърба „патагонеца“, наричан тъй вероятно заради дългите му крака. Той беше се привел малко напред, с разкрачени крака, и не се помръдваше, колкото и силно да го шибаше в гърба водната струя. Тод сви устни, изду бузите си, дори и жилите на шията му се подуха от напрежение, сякаш искаше да направи водната струя още по-силна, но „патагонецът“ не се помръдваше. Моряците ревяха от възторг:

— Дръж се, патагонецо!

— Карай, Тод!

— По-надолу, по-надолу!

Адютантът се показа на вратата на кубрика и като забеляза моряците, спря се усмихнат.

— Спечели, патагонецо — каза най-после Тод и захвърли маркуча отчаян.

По палубата екна нов взрив от смях и шеги. Всички наобиколиха „патагонеца“, потупваха го по гърба и по раменете, други му стискаха ръката, сякаш бе спечелил първа награда на олимпийските игри.

Адютантът се приближи до тях и каза:

— Внимавайте, момчета! Старецът е буден! … Моряците отново се заловиха за своята работа, а ние с адютанта седнахме в моторницата и отидохме на острова.

Тръгнахме по пътеката към моята колиба. Исках да видя какво е станало с нея. Да, тя беше невредима. Скътана в гората настрана от селото, тя не беше засегната от снарядите. Погледнах през вратата и видях окачени по стените няколко войнишки раници. Нарът беше постлан с войнишки одеяла. В единия ъгъл имаше стомна за вода, а в другия — ръждива тенекия, каквито има във всяко затворническо помещение. Тук бяха се настанили десетина японски пленници. Те спяха нощно време в колибата, пазени от американски моряци, а денем работеха на укрепленията.

— Тази колиба беше мой дом — казах аз на адютанта. — Тук преживях много радости и скърби. На тоя нар спях сам, необезпокояван от никого. На него са седели главатарят на племето, дъщеря му Зинга, син му Амбо и старият Гахар, който сега е първожрец на племето. Всички бяха мои приятели.

— Нима ви е мъчно за тоя бордей? — учуди се адютантът.

— Мъчно ми е за туземците. Японците изгориха колибите им и ги прогониха в джунглата. Сега те спят на открито или в малки колиби от пръти и шума. Нямат достатъчно гърнета да си варят храна и ядат печен ямс и таро…

— Тъкмо затова те трябва да се върнат и да си построят нови колиби.

— Да, но после? Какво ще стане с тях? Какви са намеренията на контраадмирала?

— О, той има добри намерения!…

— … които могат да дадат лоши резултати — прекъснах го аз.

— Защо?

— Защото неговите добри намерения не съвпадат с желанията на туземците.

— Защо мислите така? Старецът е добър човек. Той искрено иска да помогне на диваците. Сега те ще живеят с по-голяма сигурност за живота си, отколкото по-рано. Докато ние държим острова, никоя държава няма да смее да го нападне. Старецът извика още бойни кораби и един самолетоносач. Впрочем вие сами видяхте какво стана с японците.

— Видях. Но аз зная също така какво ще стане после…

— Какво?

— Каквото стана с японците.

— Как? Вие мислите, че ще бъдем бити като тях? Но кой ще посмее да ни нападне? Японците ли?

— Не, туземците. Племето няма да се примири, докато не напуснете острова. Главатарят каза това оня ден и няма да промени решението си.

— Та нали затова сме дошли тук, да говорим с него. Старецът иска да внушите на главатаря, че не е в негов интерес да се противопоставя на нашите намерения.

— А какви са вашите намерения, ако смея да попитам?