Остров Тамбукту

— Да издигнем тук силна крепост. Остров Тамбукту ще бъде превърнат във важна военноморска база.

— Но туземците тъкмо това не искат!

— А какво искат те?

— Искат да си живеят тъй, както са живели по-рано: без бели и жълти господари.

— Но това е невъзможно! — възкликна адютантът.

— И изобщо е невъзможно, конфликтът ще бъде неизбежен.

— Ако те дръзнат — закани се адютантът, — ние ще ги унищожим и ще стрием на прах техния остров.

— Щом е тъй — отвърнах аз, — няма смисъл да водите преговори с главатаря.

Но адютантът беше на друго мнение. Той смяташе, че главатарят ще се съгласи на всичко, ако му разтълкувам добре какво го чака в случай на неподчинение.

— Но да отидем в селото — предложи той. — Нали сме дошли да преговаряме.

В махалата на Боамбо нямаше жива душа. Всички колиби бяха изгорени. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд, а наоколо се виждаха купчини пепел и черни, недогорели греди, отдавна угаснали. Смъртта витаеше навсякъде и ние нямаше какво да правим тук. И във втората махала колибите бяха изгорени, и в третата, където живееше Арики, същата картина: купища пепел, овъглени греди, дълбоки ями от снаряди, съборени и обгорени дървета наоколо… Никъде нямаше жива душа. Пустота и разорение цареше там, където беше кипял живот…

Ние бяхме си тръгнали вече, когато някой неочаквано ме извика. Обърнах се и видях Гахар. Той стоеше на пътеката в края на гората и ме гледаше изпитателно. Беше се появил внезапно, както само туземците умееха да правят това. Сигурно ни е наблюдавал от гората мълчаливо и като е видял, че си отиваме, решил е да ми се обади. Аз не се съмнявах, че в гората имаше и други скрити туземци, въоръжени със стрели и копия, които бдяха, готови да помогнат на другаря си, ако бъде нападнат. Но Гахар беше без оръжие.

— Ела, Гахар — извиках го аз. — Ела да поговорим. Той предпазливо пристъпи няколко крачки към нас и се спря. Колко беше отслабнал! В черните му големи очи, хлътнали дълбоко в орбитите, беше застинала дълбока мъка, удълженото му тъмно лице беше сухо и посърнало като на мумия. Само за десетина дена страданията бяха го състарили най-малко с десет години. Смъртта на жена му беше неочакван и голям удар за него, след това последва нашествието на японците. варварските бомбардировки и пожарите, бягството в джунглата, а ето сега нова беда заплашваше племето — американските бойни кораби. Събитията следваха едно след друго с главоломна бързина. За хора, живели цял живот тихо и спокойно със своите дребни грижи, не беше по силите им да понесат всички тия нещастия.

Макар и много отслабнал, макар и убит от мъка, Гахар беше представителен старец — висок, с бавни движения, с благородна осанка, а седемте пояса на мъдростта, препасани на кръста му, го правеха още по-внушителен.

— Тана Боамбо тука ли е? — попитах го аз.

— Няма го.

— А Амбо?

— Няма го — завъртя глава Гахар.

Адютантът го разглеждаше с голямо любопитство.

— Този не е главатарят им, нали? — попита ме той.

— Не, той е техният първожрец. Има голямо влияние над племето.

— Значи, ние можем да преговаряме с него?

— Разбира се.

Попитах Гахар сам ли е дошъл тук, или има и други с него.

— Има — беше отговорът.

— А къде са те?

— Тука са — неопределено каза Гахар.

Значи, не съм се излъгал. Гахар не беше сам. Казах му да извика и другите, но той се престори, че не ме чу, и попита, като посочи към адютанта:

— Тоя ли е главатарят на пакегите от големите лодки?

— Не, Гахар. Тоя бял човек е калиман биля, важно лице, но не е тана на пакегите. Той иска да говори с тебе…

— Не! — отсече Гахар.

Неговият отказ ме изненада.

— Защо, Гахар? Той е нанай биля — добър човек. Наш приятел.

— Приятел? — погледна ме Гахар с недоверие. — Не вярвам, Андо. Само ти си наш приятел. Ето аз дойдох при вас без копие, а този пакеги носи стрела, която пуска гръмотевици. Защо?

Наистина адютантът носеше на кръста си доста голям пистолет. Аз знаех, че не бива да отиваме при туземците въоръжени, и още на кораба исках да посъветвам адютанта да остави пистолета си, но не се реших. Страхувах се да не си помисли нещо лошо. Той забеляза недружелюбния поглед на Гахар и ме попита какво има.

— Първожрецът не желае да преговаря с нас…

— Защо? — учуди се адютантът.

— Когато две враждебни племена решат да преговарят — казах аз, — те отиват на определеното място без оръжие. А вие сте дошли с пистолет. Първожрецът тълкува това като враждебен акт към племето и не желае да преговаря.

— Какво трябва да направя? — попита ме адютантът.

— Оставете пистолета си на края на гората и елате без него.

— О, това е невъзможно! Уставът ми забранява!

— Добре, тогава дайте ми пистолета си.

Адютантът разкопча пистолета от колана си и ми го даде.

— Сега можем да говорим, нали? — обърнах се аз към Гахар.

— Сега можем да говорим — каза той и пристъпи още по-близо до нас.