Остров Тамбукту

— Старецът е страшно залютен — каза адютантът на другия ден, когато седнахме в моторницата на път за острова. — Ако и този път диваците не се завърнат в селата си, той наистина ще изпълни своята закана. Виждате ли тия красиви хълмове, тия гори, тия гигантски дървета? Може би още утре всичко ще се превърне в черно пепелище.

— Но това е много жестоко! — казах аз. — Това дори и японците не го направиха.

— Защото нямаха самолети.

— Да, но това ще бъде престъпно убийство! — осмелих се да кажа аз. — Туземците в нищо не са виновни. Те се оттеглиха в джунглата и никого не заплашват, никого не безпокоят. Досега нито един американски войник не е пострадал от ръката на туземец. Защо контраадмиралът иска да им натрапи своя договор за защита и помощ?

— Старецът не държи вече да се сключи договор — отвърна адютантът. — Той каза, че победителят може да си върши работата и без договор. Сега той иска само едно: туземците да се завърнат в селата си. Нищо друго.

— А защо не ги остави да живеят, както намерят за добре?

— Да живеят, както намерят за добре? Ха-ха! А кой ще строи укрепленията?

Всичко беше ясно: на контраадмирала му бяха нужни роби. Туземците трябва да напуснат джунглата, американските моряци ще им помогнат да си построят нови колиби на мястото на изгорелите, а след това туземците ще помогнат на американците да построят укрепленията. Строежът на колибите ще завърши за две-три седмици, а построяването на укрепленията — за две-три години. Освен това контраадмиралът възнамерява да построи обиколно шосе по цялото крайбрежие на острова — така каза адютантът.

— Защо му е шосе? — попитах го аз. — Туземците си имат пътеки, които напълно ги задоволяват. Адютантът се усмихна иронично:

— Нима мислите, че ние ще строим шосе за диваците? Шосето е нужно на самите нас. На острова ще се настанят военни и граждански власти. Ще дойдат и предприемчиви хора, които ще създадат работа на туземците. Тук природата е прекрасна, островът би могъл да се превърне в чудесен курорт. На стареца много му харесва. Той възнамерява да прекарва тук отпуската си. Дори каза на мистър Смит, че ще разшири неговата плантация и като мине в оставка, тук ще живее зимно време. Старецът е от Ванкувър, а там зимата е доста сурова.

— А мистър Смит не му ли възрази за плантацията? — попитах го аз.

— Възрази му, разбира се. Той каза, че плантацията е негова собственост, призната от главатаря на племето, а целият остров принадлежал на Англия, защото Смит пръв стъпил на него. Ха-ха! Той дори поиска войници от стареца, да му охраняват плантацията.

— А старецът?

— Старецът се изсмя и каза: „Ако гражданските власти не са в състояние да защитят тия прозорци, моите войници са в състояние да защитят и гражданските власти, и прозорците.“

— Как трябва да се разбират тия думи? — попитах аз.

— Нима не се досещате? Старецът сериозно е ударил око на плантацията на англичанина. И понеже диваците винаги могат да му я отнемат, старецът ще защити от тях и плантацията, и самия Смит, разбира се, с цената на неговата плантация.

— А Смит?

— Той почна да се пери и да заплашва стареца, че ще отнесе въпроса до някакъв международен съд, а старецът най-спокойно му каза: „Не позволявам да ме лае куче, което храня!“

— Значи, те сериозно се скараха?

— О, много сериозно! — потвърди словоохотливият потомък на креолите. — Трети ден вече мистър Смит не говори със стареца, а старецът минава край него като край телеграфен стълб.

— А как се държи капитан Стерн? попитах го аз.

— Капитанът е прекрасен човек! възкликна адютантът. — Нашите момчета го обикнаха, а старецът го покани да постъпи при нас на служба, но той отказа. Иска час по-скоро да отиде в Александрия. Имал там малка дъщеря.

Попитах го дали капитанът ще може да попадне в Александрия и дали изобщо ще ни бъде разрешено да напуснем острова с някой американски кораб. Адютантът каза, че това не е изключено. Старецът поискал да му изпратят от Америка един кораб със строителни материали. След като корабът разтовари материалите в Тамбукту, ние ще можем да заминем с него.

— Скоро ли ще пристигне корабът? — попитах аз.

— След две седмици.

— А сигурно ли е, че контраадмиралът ще ни разреши да заминем с него?

— Да, старецът каза, че ще нареди да заминете.

— За къде? Може би оттук корабът ще се върне направо в Америка?

— Не зная. Това ще стане известно след неговото пристигане.

Моторницата спря на брега и ние се запътихме към изгорялото село. Гахар и Боамбо ни чакаха вече. Те ме посрещнаха много сърдечно, като стискаха лявата ми ръка над лакътя и ме потупваха по гърба, а на адютанта едва кимнаха с глава, макар че той пръв им отдаде чест. Но младежът се престори, че не забелязва това. Той не беше обидчив.