Остров Тамбукту

— Няма защо да се страхуваш — успокоих я аз. — Сега ще те заведем при тана Боамбо.

— Истина ли? — светнаха очите й.

— Да, сега ще отидем на острова. Ето пакегите спущат лодката, която ще ни откара при Скалата на ветровете. Там ни чака тана Боамбо.

— О, колко се радвам, Андо!

— Къде спа? — попитах я аз.

— Аз не спах, Андо … Не можах да спя цяла нощ…

— Защо?

— Защото ме беше страх. Пакегите ме затвориха в една малка колиба. О, какви неща имаше в нея, Андо! Много меко легло и голямо огледало, мека сура и много други неща … Легнах на земята, но нещо бучеше под мене и тракаше, цяла нощ не мигнах.

Оказа се, че контраадмиралът изпълнил обещанието си. Той дал на Зинга отделна кабина с меко легло, постлана с килим. Тя не посмяла да се докосне до леглото и легнала на пода върху килима, но и тук шумът на машините я тревожел…

— Като си отидеш при вашите, ще се наспиш — казах й аз.

О, да, тя ще се наспи! … Ще си постеле една сура върху меката трева на поляната и ще спи, ще спи … Майка й ще свари батати или таро, Зинга ще се нахрани богато и пак ще спи, ще спи…

— Заповядайте в лодката! — учтиво ни покани адютантът.

— Няма ли да чакаме контраадмирала? — попитах го аз.

— О, не! Той няма да дойде.

— Защо?

— Не ми беше удобно да го попитам — усмихна се адютантът и в очите му просветна тънка ирония.

— Но той ми каза вчера, че иска да говори с главатаря лично.

— Да, ако главатарят беше дошъл на кораба. Нима мислите, че планината трябва да отиде при мишката?

— Вие имате чувство за хумор, признавам.

— Аз съм от Нови Орлеан, сър. Вие сте чували за такъв град, нали?

Аз не само бях чувал, но бях и чел за този южноамерикански град, разположен близо до Мексиканския залив, на брега на река Мисисипи. Още от времето на основаването му през 1717 година той се е славел като „весел град“ — град на търговци, фабриканти, авантюристи, комарджии, апаши и всякакви рецидивисти, събрани там не само от всички краища на Луизиана, но и от всички континенти. Тази пъстра смесица от хора се е отразила върху характера на града, а също и върху характера на самите жители. Например потомците на англичаните и на янките са хора на делото и на долара, а потомците на французите, наричани креоли, са много по-безгрижни и весели хора. Изглежда, че адютантът беше именно потомък на креолите, напуснали преди два века Франция, привлечени в Америка от „златната треска“.

Когато наближихме Скалата на ветровете, от брега се отдели малка лодка с трима туземци и потегли към нас. Отдалеч познах тана Боамбо — той стоеше прав в лодката, а другите двама гребяха с веслата седнали.

— Това ли е главатарят? — попита ме младият адютант. — Доста внушителна фигура. Не е ли опасен? Няма ли да ме намуши с копието си?

— Не, той е добър и мирен човек — отвърнах аз. — При това ние се уговорихме на тази среща никой да не носи оръжие.

Адютантът погледна трите пушки, скътани в дъното на моторницата, и се усмихна. Аз нищо не му казах.

Лодките се срещнаха и спряха една срещу друга. Адютантът отдаде чест на главатаря. Боамбо леко кимна с глава.

— Кажете му, че той прави добро впечатление — обърна се към мене адютантът.

Когато преведох думите му, главатарят отново кимна с глава.

— Кажете му, че ние победихме неговите врагове и освободихме острова от самураите. Туземците могат да се завърнат по домовете си без страх.

— Нана, много добре — каза Боамбо, когато му преведох думите на адютанта.

— Кажете му, че ние освободихме дъщеря му от плен и сега тя ще мине в неговата лодка.

— Нана — отново кимна с глава Боамбо.

— Доволен ли е главатарят? — попита адютантът. Боамбо каза:

— Боамбо ще бъде доволен, когато пакегите си отидат в своята земя.

— Какво каза той? — попита ме адютантът, защото аз не му преведох веднага отговора.

— Каза, че е доволен…

За заминаването на пакегите не споменах, защото Зинга все още беше в моторницата на адютанта.

— Дъщеря му може да мине в неговата лодка — рече младият лейтенант и гласът му прозвуча някак много тържествено. По всичко личеше, че радостта на Зинга и Боамбо не му беше безразлична.

Казах на Зинга да мине в лодката на баща си. Преди да успея да й подам ръка, за да й помогна да направи опасната крачка от едната лодка в другата, Зинга стъпи на борда на моторницата и с един пъргав скок се намери в малката лодка на баща си. Лодката се залюшка силно и едва не се обърна.

Въздъхнах с облекчение. Свърши се! Дойде краят на горчивите унижения и страдания на Зинга. Тя беше свободна. Контраадмиралът удържа обещанието си и я върна на баща й. След няколко часа тя ще бъде при майка си в лагера. Как ще се зарадва старата Дугао! Ето и Боамбо се радваше — това личеше по очите му, в които грееше топлата влага на бащината обич. Но лицето му беше все тъй сурово, както по-рано.

— Попитайте го — рече адютантът, — съгласен ли е да стане наш съюзник?

Боамбо рязко отказа. Той отново заяви, че желае само едно: пакегите час по-скоро да се махнат от острова.

— Моята мисия свърши — рече адютантът. — Ако няма какво друго да кажете на главатаря, можем да се връщаме.