Остров Тамбукту

— Пак тия японци! — намръщи се контраадмиралът. Нали ви казах, обяснете на главатаря, че ние сме врагове на японците и ще ги бием навсякъде, където ги намерим. Ние ще защищаваме племето от всички и всякакви врагове. Ще бъдем негови покровители — нали разбирате…

— Разбирам, сър. Но ако главатарят каже, че няма нужда от покровители?

— Той не може да каже това! — повиши тон контраадмиралът. — Аз намерих острова окупиран от японците и го освободих. Приканвам всички жители да се завърнат по домовете си и да се заемат с мирен труд. И ако японците отново се опитат да нападнат острова, ще имат работа с мен. Обяснете на главатаря, че за неговото племе е хиляди пъти по-добре да стане съюзник на Съединените американски щати, отколкото роб на японците. Кажете му, че моето правителство ще сключи с него договор за защита и помощ. Вярвам, че той ще остане много доволен от това предложение. И тъй, да не губим време. Кога бихте могли да се срещнете с него?

— Още днес.

— Нима той е толкова близо?

— Да, той не е много далеч оттук. Контраадмиралът притвори клепките си, помълча малко и каза:

— Добре … Не забравяйте да го поканите на кораба. Аз искам да говоря с него лично.

— Разбрано, сър — учтиво казах аз, като станах… — Ще предам на главатаря всичко, което ми казахте. Но … позволете да ви помоля нещо. Разрешете да отведа дъщеря му…

— Чия дъщеря? — стреснато попита контраадмиралът.

— Дъщерята на главатаря. Тя беше пленница на японците и дойде с нас на вашия кораб. Сега чака горе на палубата…

— Как може! — извика контраадмиралът и като се обърна към адютанта, който стоеше прав до вратата, строго попита: — Защо не сте ми казали това, Чарли? Дъщерята на главатаря! Веднага я доведете!

Адютантът изхвръкна от салона и след малко се върна заедно със Зинга. Тя влезе страхливо, като се оглеждаше на всички страни. В очите й се четеше уплаха и недоумение. Още в моторницата аз успях да й обясня, че жълтите дяволи са победени от пакегите. Тя разбра също и това, че корабът, на който отивахме, е на победителите, и когато се изкачвахме на палубата, тя ме попита дали пакегите са по-добри от жълтите дяволи, или и те ще я затворят като тях в някоя тъмна дупка. Аз я успокоих. Казах й, че пакегите сигурно ще я освободят и тя ще си отиде при своите. Сега тя стоеше пред контраадмирала и неловко пристъпяше от крак на крак.

Контраадмиралът стана и като се приближи до нея, каза с лек поклон:

— Поздравявам ви със свободата, мис … Моля да се чувствувате на моя кораб като у дома си. Преведете й това, сър — обърна се той към мен.

Аз казах на Зинга:

— Този мъж е калиман биля — голям човек, тана на пакегите. Той казва, че неговата голяма лодка е твоя и всичко в нея е твое.

— Искам да си отида у дома — тихо промълви Зинга. Съобщих на контраадмирала нейното желание. Той притвори очи и каза:

— О, това е най-лесното нещо! Но обичаят на гостоприемството не ми позволява да я пусна веднага. Преди да си отиде, тя трябва да се нахрани и да си почине. Ще наредя да й дадат отделна кабина.

— Защо се затруднявате, сър? — казах аз. — Дъщерята на главатаря желае още сега да си отиде. Ако й разрешите да дойде с мен, след два или три часа тя ще бъде при баща си.

Но контраадмиралът не се съгласи. Той заяви, че лично ще предаде Зинга на нейния баща и за нищо на света няма да се лиши от това удоволствие…

III

Ето ме пак в джунглата. Вървя по същата пътека, осеяна с многобройни видими и невидими препятствия, а дърветата шумят тихо и над главата ми висят гъсти облаци от лиани, които закриват слънцето и дневната светлина. Колко опасности се крият в този полумрак! Едно невнимателно движение, една непредпазлива стъпка — и отнякъде ще излети отровна стрела… Спрях се и се огледах — никаква следа от жив човек. Извиках — никой не ми отговори. Седнах на пътеката и се замислих. Какво да правя? Без водач не смеех да вървя. Взирах се по дърветата да видя скрит между клоните стрелец, но и там нямаше никого. Гората сякаш беше опустяла. Дори и маймуни не се виждаха, нито се чуваха кресливите писъци на папагалите. Сякаш всичко живо беше избягало далеч в непристъпната джунгла.

— Комунатуа! — извиках аз. — Тук е вашият лапао! Елате! Заведете ме при тана Боамбо!

— Ние сме тук! — неочаквано се обади някой и в същия миг от гъсталака се показа една рошава глава само на две крачки от мен.

След един час ние бяхме в лагера на стрелците. Той беше на същото място, където бях го оставил последния път.

— Къде е Зинга? — Това бяха първите думи на Боамбо.

— Зинга е на сигурно място — успокоих го аз. — Скоро ще си дойде и жълтите дяволи никога няма да я хванат вече.

Обясних му, че жълтите дяволи са прогонени от острова. Дошли са добри пакеги с две големи лодки. Главатарят на добрите пакеги иска да се срещне с тана Боамбо и го кани на гости в своята голяма лодка.

Боамбо мълчаливо ме изслуша. Като свърших, той попита:

— Щом пакегите са добри, защо не пуснаха Зинга да си дойде?

— Главатарят на добрите пакеги каза: „Нека дойде тана Боамбо при мен на голямата лодка сам да вземе дъщеря си.“