Остров Тамбукту

Веднъж, когато пренасях от склада тежък сандък с макарони, срещнах Смит в тесния коридор на подводницата, който водеше за кухнята. Той беше много отслабнал. Лицето му беше бледо, посърнало, с хлътнали бузи, брадясало, очите му горяха като от треска, ризата му беше скъсана и от раменете му висяха парцали, а късите му гащета бяха покрити с петна от червена и синя боя — види се, бяха го карали да боядисва нещо на подводницата.

— И вас ли сполетя нашата участ? — изненада се той, като ме видя с товар на гърба. — Нали бяхте съюзник на тия свини?

— Победителите нямат нужда от съюзници — отвърнах аз.

— Лошо, много лошо! — въздъхна Смит. — Ако тия разбойници завладеят Азия, а Хитлер — Европа, тежко и горко на Азия и на Европа.

— Европа не свършва до Ламанш, нито до Сталинград — успокоих го аз, — а Азия не е от Шанхай до Кантон, нито дори до Тамбукту. Германците са бити при Москва и Ленинград…

— Истина ли? Кой ти каза?

— Капитанът на подводницата.

— Нима той ви призна това?

— Той призна, че Москва и Ленинград са в руски ръце.

— О, аз ще се моля ден и нощ на руския бог! — възкликна Смит. — Заради тоя Сигемицу намразих всички японци!

— Защо не го подкупите? — попитах аз.

— Ас какво? Касетката със скъпоценностите остана в пепелището на колибата.

Казват, че нещастието сближава хората. Много право! Ето ние със Смит си съчувствувахме и не таяхме вече никаква омраза един към друг. Нещо повече, той дори почна да се моли на руския бог.

В другия край на коридора се мярна ординарецът на капитана и изчезна някъде. Трябваше да се разделим със Смит.

— Знаете ли къде е Зинга? — попитах го аз тихо.

— В арестантската кабина под това стълбище. Първата врата надясно…

Той ми посочи вратата и отмина. Отнесох сандъка в кухнята, измъкнах се, без да ме забележи готвачът, и забързах към стълбището. Там нямаше никого. Отворих „шпионката“ на арестантската кабина и погледнах вътре. Да, Зинга беше тук. Тя седеше свита в ъгъла и мълчаливо наблюдаваше „шпионката“.

— Зинга! — тихо пошепнах аз. Тя скочи и изтича до вратата.

— Андо, ти ли си? Спаси ме, Андо! Спаси ме!

— Ще се опитам…

— Аз ще умра тук, Андо!

— Потърпи още малко. Тази нощ ще се опитам да отворя вратата…

Чух стъпки над главата си — някой слизаше по желязното стълбище.

— Нощес пак ще дойда — казах аз и бързо се отдалечих от килията.

Смит ме чакаше в края на коридора.

— Какво искат от момичето? — възмущаваше се той. — Защо са го докарали тук? Това не са хора — не!

— Откога променихте мнението си? — попитах го аз. По-рано вие предпочитахте пленничеството пред свободата, която имахте на острова.

— Не ми напомняйте това, сър… Аз не познавах японците.

От кухнята долетя кресливият глас на готвача и Смит забърза нататък.

Малко по-късно ординарецът на Сигемицу изтича в кухнята запъхтян и почна да бърбори нещо на японски, като ме гледаше стреснато. Той изговори само една дума на разбран език — капитане — и тя беше достатъчна да разбера, че капитанът ме вика. Тръгнах след пъргавия и спретнат ординарец и си мислех: „Защо ме вика капитан Сигемицу? За какво съм му потрябвал? За нови преговори с туземците и дума не можеше да става. Тогава — защо? Може би е решил да освободи Зинга, за да спечели сърцето на нейния баща? Не, това не може да бъде. На капитан Сигемицу бе нужен самият главатар или главата му, а не сърцето и приятелството му.“

Ординарецът почука на вратата на кабината. Капитанът отвори и ме посрещна ухилен.

— Чия е тая касетка? — попита ме той. Едва тогава забелязах на пода касетката на Смит — опушена и обгорена от огъня, но напълно здрава.

— Моите войници я намерили в едно пепелище в селото. Ваша ли е?

— Не.

— А чия е? — втренчи се в мене капитанът. — Може би е на Смит?

— Не зная.

Капитанът изпрати ординареца за Смит. След малко той дойде бледен, отслабнал, изнемощял…

— Ваша ли е? — попита го капитанът и му посочи касетката.

Смит трепна и пребледня още повече.

— Ясно! — каза Сигемицу. — Дайте ми ключа! Смит помълча малко, след това заяви рязко:

— Няма да ви го дам!

Капитанът извика ординареца и го накара да пребърка джобовете на плантатора. След малко той подаде на капитана ключето от касетката.

— О’кей! — радостно извика капитанът и ни каза да си отиваме.

— Тоя мародер ме ограби посред бял ден! — възмущаваше се Смит, когато отивахме към кухнята. — Това не е офицер! Тоя капитан е истинско чудовище!

Четвърта глава. Внезапно нападение. Смъртта на капитан Сигемицу. Под знамето на „свободата“ и „демокрацията“. Среща с американския контраадмирал. Отново влизам в ролята на посредник. Среща до Скалата на ветровете. Зинга отива при своите

I