Островът на скъпоценностите

Това ставаше с пълна пресметливост. Той беше вече видял, че двамата искат да обърнат към щирборда, съблюдаването на неговия вик щеше следователно да доведе неприятелската лодка с цялата й ширина пред неговия нос.

— Хой, недостатъчно, твърде малко! Спрете, момчета!

Надавайки този последен вик, той отпусна ветрилото, за да не разбие или доведе до обръщане собствената си лодка чрез пълното използване на вятъра. Сегашният сблъсък беше съвсем различен от предишния. Той се случи с непреодолима сила в средата на графския съд. Дъските му изпращяха и той се преобърна с кила нагоре. Предната част на рибарската лодка се възкачи за няколко мига по чуждата лодка, после се плъзна обратно надолу.

Графът и придружителят му бяха надали крясък и бяха запокитени и двамата надалеч във водата. Тъй като все пак бяха горе-долу добри плувци, се задържаха на повърхността, забелязаха подводните скали наблизо и заплуваха към тях, понеже преобърнатата лодка нищо не можеше да им помогне.

Герд също беше изкрещял и изхвърлен във водата, ала само за вид. Един по-внимателен наблюдател щеше да схване, че неговият крясък бе вик на ликуване, а скокът във вълните — доброволно извършен. Въпреки младостта си той притежаваше достатъчно остър ум, за да разсъди всичко. За в случай че графът подадеше оплакване срещу него, той трябваше да съумее да се защити. Ето защо греба възможно по-дълго из водата наоколо и се изкатери обратно в лодката си едвам когато другите застанаха върху подводните скали, плакнати до хълбоците от вълните.

— Стой, момче, ела да ни вземеш! — повели графът със строг тон.

— Невъзможно, човече! Моят съд гази твърде дълбоко. Не мога да приближа. Да се бяхте отдръпнали, нямаше да се насадите в кашата.

— Тогава докарай поне моята лодка!

— Няма смисъл. Дъските се потрошиха. Впрочем сам не бих могъл да я обърна, а пък и виждате, че тя вече потъва. Ето, сега замина на дъното!

Наистина, под съда възникна един фуниеобразен въртоп, който го повлече под водата. Герд беше извадил от морето своята непромокаема шапка и посегна към кормилото.

— Стой, чакай! — заповяда Хоенег. — Ние ще дойдем при теб.

— Също не става — ухили се момчето. — Лодката ми има отпред цепнатина, поглъща вода и аз не бива да рискувам да кача още двама души. Но ще кажа на онези там на плажа да дойдат да ви вземат. Може би ще се намери някой да предложи лодката си на мъж, който претендира да е знатен, пък обръща съдове, пръска дами и събаря деца във водата. Такива номера тук никое хлапе не смее да върши, инак ще получи от даскала тоягата. Приятна баня!

Той отплава и забеляза с радост, че всички съдове бяха потърсили брега, за да не му развалят шегата. Когато пристигна там, подкани присъстващите да отидат да приберат графа.

— И през ум не ни минава, момче! — отговори един стар морски вълк, като му протегна добродушно десница. — Ти си свестен тип и ние ще се погрижим да не ти се случи нищо, ако оня там пожелае да се залови с теб. Но да го приберем, не! Приливът вече започва, бързо се покачва и нека оня вкуси малко вода, преди да го вземат на вързало. Ние нямаме задължение да го вардим от банята. Стражевата лодка е далеч извън хоризонта, а хората от спасителната команда са излезли до един на риболов, тъй като времето е хубаво и никой няма да вдигне тревога. Та нека си поритка оня!…

На една от най-красивите улици на крайморското градче се издигаше, заобиколена от добре поддържани дървета и ухаещи цветни площи, една прелестна вила, която през лятото биваше давана под наем на курортисти. Понастоящем тя беше обитавана от норландския майор Емил Хелбиг и неговата фамилия, Хелбиг — един много заслужил, но с обикновен произход офицер — беше законно придобил благоразположението на своя херцог и поради това се ползваше със значително влияние в Двора. Въпреки всичко той не се появяваше там с голямо удоволствие. Със своя прям характер изпитваше неприятно чувство в онези кръгове, където формата на общуване стоеше на най-преден план. Той се чувстваше най-добре сред себеподобните, а и се беше погрижил най-близкото му обкръжение да е от хора от неговия сой. Към прислугата му се числяха само войници с дълга служба и особено неговият камериер Кунц бе един мъжага, който не можеше да живее без своя господар, както и този без него. Те се бяха запознали в по-раншни времена на бойното поле и във военни и мирни години до ден-днешен бяха останали верни един на друг. Кунц познаваше всяка от особеностите на своя господар, беше се научил да се нагажда според тях и следствие на това се бе превърнал в едно малко отражение на офицера, пред когото от тази причина можеше да се позволи повече отколкото други.