Островът на скъпоценностите

Тя издигна при тези думи стиснатия юмрук и тресна с него в знак на уверение край себе си по софата, на която се бе настанила, ала за нещастие нацели котката, легнала до нея. Несвикнало на такива обноски, животното подскочи с пронизително мяукане, стрелна се през стаята и излетя през отворения прозорец. Фрея се втурна нататък.

— Избяга! Братко! Господи Исусе, не виждаш ли, че сега и Биби е също мъртва? Само заради тоя ужасен граф!

— Също мъртва, казваш? Кой пък още е мъртъв?

— Боже мой, ти още не знаеш? Той я събори във водата и там…

Вратата отново се разтвори с блъсък и се появи дребната Ванка.

— Ти си вече тук, Фрея! Е, да, твоите крака са по-дълги от моите. О-ох, загивам, разпадам се! Направи място!

Тя се смъкна на софата и затвори очи. На майора му стана страшно.

— Та говорете най-сетне, де! Кой е мъртъв?

— Мъртва не — извика Ванка, — а само във водата…

— О, да, мъртва, напълно мъртва, моята сладка Биби! — извика се Фрея. — При едно такова падане няма как все пак да стигне долу жива!

— Гръм и мълния! — изруга майорът. — Кой е бил съборен във водата, ей това искам да знам! Изплюйте камъчето!

В този миг отвън се изпъшка, сякаш някакво чудовище пристигаше запъхтяно, и вратата за трети път се изблъска. Влезе дебелата Цила. Беше останала без дъх, а лицето й беше добило цинобърночервен цвят.

— Ах… их… ух… ууух! Ох, оох!

По време на тези отчаяни възклицания едри капки се стичаха от челото по страните й. Тя поиска да ги отстрани, ала във вълнението си се провини в едно много забележително объркване — притисна именно носната кърпа към борещите се за въздух гърди, а избърса с Мими, катеричката, потта от лицето. Животинката се бранеше с все сили срещу това деяние и ето как възвърна на своята господарка изгубеното дихание.

— Емил… знаеш ли вече?

— Аз? Нито дума! Ама какво пък собствено се е случило?

— Там… ето идва тя самата?

И наистина сега влезе Магда. Тя се завтече към баща си и го прегърна.

— Папа, нали няма да ми се сърдиш?

— За какво трябва да ти се сърдя?

— Е, задето Лудия граф ме бутна във водата.

— Теб? Възможно ли е! Но навярно по недоглеждане!

— Не, преднамерено. Но ти не бива да се караш, защото аз дотичах още преди лелите и се преоблякох. Това хич нищичко не ми навреди.

— Какво щастие! Я разкажете!

Тази повеля бе тутакси изпълнена от четири гласа, при това сестрите развиха една речовитост, която можеше да докара майора до полуда. Но той много добре знаеше, че не може да прекъсне шумния словесен порой и ето как зачака с търпение, додето изложението свърши.

— Къде отиде графът? — попита накрая.

— Не знаем. Той продължи да гребе.

— Към сушата?

— Не.

— Значи още не се е прибрал вкъщи? А как се казва това доблестно, сърцато момче?

— Герд. То има пастрок — отговори Фрея.

— Или по-точно един ужасен пастрок, който всеки ден го бие и малтретира — прибави Цила. — Ако то не беше се държало така умело, всинца щяхме да се издавим.

— Това е вярно — потвърди Ванка. — Ние трябва да му се отблагодарим.

— За това аз веднага ще се погрижа — взе решение майорът. — Вие можете да си вървите.

Те се отдалечиха към своите покои. Там им се наби най-напред в очи пътната кошница.

— Ах, ние съвсем забравихме кучето! — спомни си Фрея. — Ще отворим ли?

— Да, то е достатъчно наказано, а Емил би могъл да забележи липсата му.

Те вдигнаха капака и в същия миг от устните им екна един трикратен крясък на ужас. Погледите им бяха паднали върху пълзящото и стрелкащо се съдържание. Поискаха да избягат, ала синята рокля на Фрея се закачи за кошницата; тя бе съборена и изсипа своята сбирка от обикновени, крастави жаби и саламандри от близкото езерце, ведно с морски паяци, крабове, големи, дългоноги бръмбари и всевъзможни неприятни твари, каквито биват ежедневно изхвърляни от прилива на сушата, и които децата ловят, за да продават на пришълците. Те запълзяха и запъплиха наоколо из стаята, така че човек не можеше крак да постави на пода. Синята се метна на софата, Зелената скочи на масата, Червената опита да спаси краката си на един стол.

По време на това събитие отвън мина майорът с Магда. Двамата искаха най-напред да потърсят лодкарското момче. Следваше ги, както при всички излизания на Хелбиг, Кунц, слугата. Първите двама не обърнаха внимание на врявата в дамските покои, тъй като я сметнаха за продължение на състоялия се при майора разговор. Последният обаче отвори незабелязано вратата и хвърли един поглед върху комичната картина. С физиономия на искрено задоволство затвори тихо пак входа, превъртя ключа и го пъхна в джоба си. После се завтече след господарите.

Майорът се отправи най-напред към плажа. Стражевата лодка тъкмо бе завили покрай ниския нос, съгледа графа и неговия придружител и побърза да ги вземе на борда. Докара двамата на сушата мокри до кости. Графът не предлагаше гледката на герой, извършил някое достойно за прослава дело, и погледите на всички околностоящи се приковаха с видимо злорадство към него. Първият, който пристъпи насреща му, беше майорът.

— Хер граф!

— Хер майор!

— Вие сте си доставил удоволствието да ударите лодката на моите сестри?