Освободена любов

Два часа по-късно седеше на леглото с книгата в скута си, когато вратата се отвори и Хана провря глава вътре. Червените й къдрици също бяха отклонение от нормата. Всички други в семейството бяха руси.

— Донесох ти храна.

Джейн се изправи, разтревожена за малката си сестра.

— Ще загазиш.

— Не, няма. — Хана й подаде малка кошница, покрита с ленена кърпа. Вътре имаше сандвич, ябълка и бисквити. — Ричард ми ги даде, за да имам нещо за похапване вечерта.

— Ами за теб?

— Не съм гладна. Вземи.

— Благодаря, Хана. — Джейн взе кошницата, а Хана приседна на таблата на леглото.

— Е, казвай, какво направи?

Джейн поклати глава и отхапа от сандвича с ростбиф.

— Ядосах се на мама.

— Защото отмени партито ти ли?

— Аха.

— Имам нещо, с което да те разведря. — Хана сложи парче сгънат картон на юргана. — Честит рожден ден!

Джейн погледна към картичката и примигна бързо няколко пъти.

— Благодаря, Хана.

— Не бъди тъжна. Аз съм тук. Отвори си картичката. Направих я за теб.

Отпред с несръчна ръка сестра й беше нарисувала две фигури. Едната беше с права руса коса и отдолу беше написано „Джейн“. Другата имаше къдрава рижа коса и в краката й се мъдреше името „Хана“. Държаха се за ръце и на кръглите им лица грееха големи усмивки.

Точно когато Джейн се канеше да отвори картичката, фарове от приближаваща се кола осветиха къщата.

— Татко си дойде — прошепна Джейн. — По-добре изчезвай.

Хана не изглеждаше така разтревожена, както обичайно би била.

Вероятно защото не се чувстваше добре. Или нещо я разсейваше. Нещо нейно си. През повечето време Хана живееше в мечтите си, което сигурно беше и причината за постоянното й щастие.

— Хана, говоря сериозно. Върви.

— Добре, но наистина съжалявам, че партито ти се провали. — Тя потътри крака към вратата.

— Хана… Харесвам картичката си.

— Още не си я погледнала отвътре.

— Не е нужно. Харесвам я, защото ти си я направила за мен.

Лицето на Хана разцъфна в една от типичните й лъчезарни усмивки, които напомняха на Джейн за слънчев ден.

— Това сме ние двете.

Докато вратата се затваряше, Джейн дочу гласовете на родителите си от преддверието. Тя набързо изяде храната, скри кошницата в гънките на покривката върху леглото си и отиде до купчината с учебници. Взе в леглото със себе си „Записките на клуба Пикуик“ на Чарлз Дикенс. Реши, че ако работи над домашните си, когато баща й влезе, това би й спечелило точки.

Родителите й се качиха на горния етаж един час по-късно и тя се напрегна в очакване на почукването на баща си. Но той не почука.

Това беше странно. Баща й с неговата властност беше точен като часовник и в предвидимостта му имаше нещо изненадващо успокоително. Въпреки това тя не обичаше да има вземане-даване с него.

Сложи книгата настрана, изгаси лампата и мушна краката си под обшития с дантела юрган. Дълго лежа под балдахина на леглото, без да може да заспи, и накрая чу големият стенен часовник срещу стълбите да отброява дванайсет пъти.

Полунощ.

Измъкна се от леглото, отиде до дрешника, извади раницата и отвори ципа. Дъската Уиджа1 изпадна и се разтвори на пода с лице нагоре. Джейн я грабна, уплашена да не се е счупила, и намести стрелката.

С приятелките й очакваха с нетърпение да играят, защото всички искаха да научат за кого ще се омъжат. Джейн харесваше момче на име Виктор Браун, който беше в класа й по математика. Напоследък често разговаряха и тя много се надяваше да станат двойка. За беда не беше сигурна в неговите чувства към нея. Може би я харесваше само защото му даваше отговорите на задачите.

Джейн положи дъската на леглото си, отпусна ръце върху стрелката и дълбоко пое дъх.

— Как се казва момчето, за което ще се омъжа?

Не очакваше стрелката да помръдне. Така и стана.

Опита още няколко пъти и се облегна назад ядосана. След минута почука на стената над леглото си. Сестра й почука обратно в отговор и не след дълго се промъкна през вратата. Развълнува се, като видя дъската, скочи на леглото и заподхвърля стрелката във въздуха.

— Как се играе?

— Шшт! — Боже, ако ги хванеха, щяха да ги накажат да не излизат. Завинаги.

— Извинявай. — Хана седна с подвити под себе си крака. — Как…?

— Задаваш въпроси и играта ти дава отговори.

— Какво можем да питаме?

— За кого ще се омъжим. — Джейн вече беше притеснена. Ами ако отговорът не беше Виктор? — Започни ти. Сложи ръка върху стрелката, но без да я буташ. Ето така. Добре… За кого ще се омъжи Хана?

Стрелката не помръдна. Дори след като Джейн повтори въпроса.

— Повредена е. — Хана се дръпна.

— Чакай да пробвам с друг въпрос. Сложи си ръцете пак там. — Джейн пое дълбоко въздух. — За кого ще се омъжа аз?

Чу се тихо проскърцване и стрелката започна да се движи. Когато се спря на „В“, Джейн потръпна. Със сърце в гърлото тя наблюдаваше как продължи към „И“.

— Виктор е! — заяви Хана. — Ще се омъжиш за Виктор!

Джейн дори не си направи труда да шътне на сестра си. Беше прекалено хубаво, за да е…

Стрелката се придвижи към „Ш“. „Ш“ ли?

— Това е грешка — промълви Джейн. — Трябва да е грешка.

— Не спирай. Нека да видим кой е.