Откуп

Каин огледа внимателно стаята. Нямаше нищо подозрително. Разтърси вратата на клетката — беше здраво заключена.

— Не изяждайте всичко наведнъж — каза и се отдръпна назад. — Румсървисът е затворен през нощта.

Пъхна електрошоковия пистолет обратно в горното чекмедже на работната маса и си тръгна. Момчетата се заслушаха как трополи по стълбите. Втора врата се отвори и затвори, и настана тишина.

Лони грабна два сандвича и подхвърли единия на Трип.

— На кого ще се обадиш?

— Каза на приятел. Някой, на когото имам доверие.

— Това би трябвало да съм аз — въздъхна Лони, — но помолих на рецепцията да не ме свързват.

— Има само един друг човек освен теб, на когото вярвам — каза Трип. — Ще се обадя на Питър.

30.

Махмурлиите са като снежинките. Няма двама еднакви. Разбира се, това е само моя теория. Истината е, че рядко съм изпадал в подобно състояние, за да мога да мина за експерт по въпроса. Ала дори и въз основа на моя ограничен опит намирам, че всяко от тях върви със собствено специално съчетание от физически и психически несгоди.

Когато се събудих в 5 часа сутринта на третия ден от новата година, установих, че главата ми пулсира, коремът ми се гърчи и ме смазва чувство за вина. Всъщност беше по-скоро коктейл от вина, срам и угризения. Бях изневерил на гаджето си и се чувствах като боклук. Добре, може би не бях й изневерил, но все пак се чувствах като боклук.

Прибегнах до един от най-странните лекове за махмурлук на света. Йога. Извадих постелката и през следващия половин час разпъвах тялото си и пречиствах духа си, като се надявах да изтръгна от себе си дявола на похотта.

Това, плюс горещ душ и две чаши прясно приготвено френско кафе, ме накара да се почувствам по-добре. Практически не бях направил нищо лошо. Кайли е моя приятелка, партньорка и се нуждаеше от солидно рамо, на което да си поплаче.

Трябваше да бъда до нея. А това, че бях прекрачил чертата, си беше само в моите фантазии. Аз съм мъж, а мъжете невинаги мислят с раменете си.

Тъкмо си бях дал пълно опрощение, когато телефонът иззвъня. Видях снимката на Черил да изпълва екрана и замръзнах. Господ явно беше на друго мнение. Нямах време да произнеса молитвата на грешниците.

— Ей… как мина нощта? — попитах с подходящия сдържан тон, сякаш и аз бях стоял на предсмъртно бдение до Милдред от солидарност.

— Държи се. Реших да прескоча до града, да си взема някоя и друга дреха. След това ще мина през управлението, за да свърша някаква работа, а после ще се върна в Уестчестър да чакам края.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, просто исках да се чуем.

Настъпи неловка пауза и усетих, че не търси думи, за да се извини за поведението си на стълбите на управлението. Чакаше мен.

— Съжалявам за вчера. Май постъпих малко егоистично — казах.

— Не, не беше така — изрече тя меко.

Не можех да повярвам на благия й тон.

— Наистина ли?

— Не, Зак. Аз бях малко безчувствена. А ти — и казвам това не като твоя приятелка, а като сертифициран анализатор на поведението — беше напълно емоционално заслепен. Не искаше да ме пуснеш там. Терзаеше се. Но поне го каза с усмивка.

— Благодаря ви, доктор Робинсън. Предполагам, имам късмет, че се срещам с психолог, който не ме оставя да подценявам слабостите си.

— Такава съм си аз — гадже с пълно обслужване.

— Само не го включвай в служебната оценка.

— Не се притеснявай — имам отделно досие с всички твои недостатъци само за домашна употреба.

— Е, който и от тях да се е проявил вчера, съжалявам и съм готов да се поправя.

— Аз също. И така, какво предприе, след като те зарязах на сухо снощи?

— Аз ли? — Вкамених се.

— Да, ти. Какво прави снощи?

Скапаният ми от изпитите бири мозък затърси отчаяно правдоподобна полуистина.

— Ами, двамата с Кайли работихме до доста късно. После решихме да хапнем.

— Къде отидохте?

— В някакъв полицейски бар с що-годе прилична храна.

Безименно звучеше безобидно. Ако беше нещо запомнящо се, щях да си спомням името.

— Било е забавно.

— Не толкова, колкото две нощи с теб в апартамента в „Стийл Тауър“. Но нали ме познаваш — възползвам се максимално от това, което е на разположение. Така че, щом се появиш, имай предвид, че отварят едно ново гръцко заведение до…

Телефонът ми избръмча. Беше капитан Кейтс.

— Съжалявам, шефът е на другата линия. Трябва да отговоря.

— Ще се видим по-късно — каза тя.

Приех обаждането на Кейтс.

— Джордан, колко бързо можеш да дойдеш тук? — попита Кейтс.

— Веднага. Тъкмо се канех да тръгвам.

— Направи го бързо. Очаквам посетител след петнайсет минути и ви искам тук двамата с Макдоналд, за да ми помогнете да се оправя с политиците.

— Ще дойдем. Тъкмо с Кайли започваме да градим добри отношения с кмета.

— Не става дума за кмета — каза Кейтс. — С нея мога да се оправя и сама.

— Кой е тогава?

— Човекът, който може да накара нещо да се задвижи в този град по-бързо от кмета или от когото и да е от нас. Хъч Олдън.

Стиснах очи. Главата ми пак забуча.

31.