Откуп

— На мен ли разправяш. Намерих папка с двайсет и три интервюта с различни хора, всяко по-скучно от предишното.

— И защо се прицели в Айрин?

— Тя е единствената, снимана от Питър Шевалие, докато говори.

— Пусни го — поиска Кайли.

— Повярвайте ми — каза Мат, — ако трябва да изгледате всичките 47 минути, ще ви се изпържат мозъците. Подбрах няколко акцента. Ето първия.

Айрин беше в подредена всекидневна, седнала на софа, издокарана в синя рокля, с дискретен грим и грижливо фризирана сребриста коса. Трип Олдън нагласяше микрофона й.

— Изглеждаш страхотно, Айрин — поласка я той.

— Глупости. Изглеждам като след корабокрушение.

— Не, наистина изглеждаш прекрасно — настоя Трип и отстъпи зад камерата.

— Въобще не си се променил, нали, Хънтър? Все пускаш дим в очите.

— Това е Трип, Айрин — прозвуча глас извън кадъра.

— Разбира се, че е Трип. Аз какво казах?

— Нарече ме Хънтър — обади се момчето.

— Така ли? Питър, така ли казах?

— Не се притеснявайте, госпожице Айрин — чу се предишният глас. Беше леко носов, с подчертано френска интонация. — И за протокола, изглеждате прекрасно.

Мат спря видеото.

— Тя нарече хлапето Хънтър още пет пъти. Той накрая се отказа да я поправя. Но като се изключат леките признаци на деменция, Айрин е доста напорист бабишкер.

— Зак не ги харесва напористите — подхвърли Кайли.

Мат се засмя, но се усети да не задълбава в темата.

— Следващият клип — каза.

Айрин вече седеше на пиано и пееше последните няколко ноти от „Честит рожден ден“. Иззад камерата се чуха аплодисменти и тя отговори с класически поклон на изпълнител в пиано бар.

— Благодаря ви, благодаря…

— Благодарим на теб — каза Трип. — Не само беше страхотна, но и тази стая ще бъде най-добре изглеждащата във видеото. Къщата ти е невероятна.

— Не бих могла да си го позволя без теб, Хънтър — отговори Айрин.

— Можеш да благодариш на Хъч за това — каза Трип. — Той винаги е плащал добре на хората си.

Тя възрази с махване.

— Хъч няма нищо общо. Аз говоря за… — Айрин се наведе напред и прошепна към камерата. — Проектът „Гутенберг“. Само ти и аз, Хънтър. И двамата ударихме джакпота с него.

Тя зачака за отговор. Ала явно Трип нямаше какво да каже. Тя сложи ръце на устата си.

— О, мамка му. Птичката излетя. Хънтър, моля те, не се сърди.

Трип влезе в кадъра и седна до нея на пейката пред пианото.

— Всичко е наред, Айрин. Каквото и да става, никога не бих могъл да ти се разсърдя.

— Запазих всичките ти тайни. Особено „Гутенберг“. Ала имах малка лична тайна. Винаги се чувствах зле, че я крия от теб.

— Не се чувствай зле — успокои я Трип. — Добре съм. Не ми пука каква е.

— Майната му. Отворих си голямата уста. Време беше да изплюя камъчето.

Мат пак спря записа.

— Ей — възрази Кайли, — не го спирай сега. Тъкмо става интересно.

— О, бихте ли искали да видите останалото? — Мат бутна мишката.

Екранът се изпълни с бял шум.

— Какво е това, по дяволите… — учуди се Кайли.

— Редактиран е. Цензуриран. Заличен изцяло. Каквото и да е изповядала тя, Трип не е искал да го чуе друг, затова е изтрил записа.

— Но не веднага — казах аз.

— Какво намекваш? — изгледа ме Кайли.

— Искам да кажа, Айрин си мисли, че Трип е Хънтър и му хвърля бомба — отвърнах. — Как едно 18-годишно хлапе ще се справи с нещо подобно? Ще унищожи ли бързичко доказателството? Или е по-вероятно да сподели заснетото с единствения човек, на когото се доверява?

— Кучият му син — досети се Кайли, — преди да го изтрие, Трип го е показал на Райън Медисън, всеотдайния учител, който дава на младите режисьори насоки за mise en scéne.

Все още нямахме представа къде е Медисън или какво планира, ала след три дни най-накрая бяхме разгадали един от козовете, които държеше.

56.

Лони Мартинес излезе от апартамента си и повика асансьора, но отстъпи назад, когато вратите му се отвориха. Беше прекарал достатъчно време хванат като в капан в онази малка клетка. Слезе пеша от шестия етаж.

На пода във фоайето седеше някакъв човек, скрил глава между коленете си. Лони го потупа по рамото.

— Ей, пич, не може да си паркираш задника тук. Намери си приют.

Човекът вдигна очи.

— Лони, имам нужда от помощ.

Беше Трип.

Лони избухна.

— Ти ли имаш нужда? Как смееш? Поех няколко милиона волта, докато се опитвах да ти спася задника, прекарах три дни в клетка и когато най-накрая се измъкнах, ти ми навря електрошоков пистолет в лицето и ме върна обратно вътре. Разкарай се или ще се обадя на ченгетата. Не, чакай — твоето приятелче ми взе мобилния телефон, затова не мога да позвъня на никого, но пък мога да те спукам от бой.

— Човекът, който ни отвлече, не ми е приятелче.

— Не ме залъгвай, Трип. Не знам каква ти е далаверата, но ти и така нареченият похитител бяхте комбина. Това даже не беше истинско отвличане. Цялата работа беше измама. Три дни, Трип. Три дни от живота ми. Искаш ли да ти кажа колко беше превъртяла моята abuela, когато се прибрах вкъщи?

Трип вдигна ръце.

— Съжалявам. Прав си. В началото беше номер, ала снощи той промени правилата. Затвори ме на лодката си, но аз избягах.

— Пет пари не давам. Сега ставай и изчезвай…

— Той уби Питър!

— Кой? — застина Лони.