Отмъщението на Монца

— Всеки прави, каквото може. Но ти си плюс и във войната, и в политиката. — Усмивката му се завърна, още по-широка. — Освен това нима мъжът има нужда от допълнителна причина да държи красива и предизвикателна жена до себе си?

Монца се намръщи.

— Що не се шибаш?

— Щом казваш. — Рогонт я изгледа в очите. — Но предпочитам да сме двамата.

— Изглеждаш почти толкова зле, колкото се чувствам.

— А? — Тръпката спря да се мръщи на щастливата двойка. — Ха. — Някаква жена му говореше. — Охо. — Беше доста хубава, толкова, че сякаш блестеше. Видя, че май всичко наоколо блести. Явно беше пиян като свиня.

Но жената се различаваше от останалите. Около дългата й шия имаше огърлица от червени камъни. Носеше свободна бяла рокля, като онези чернокожи жени в Уестпорт, само дето беше много бледа. В стойката й имаше някаква лекота, без скованото маниерничене на останалите. Нещо открито в усмивката й. Дори за момент и той й се усмихна. За пръв път от много време.

— Свободно ли е? — Говореше с лек съюзнически акцент. Пришълка, като него.

— Искаш… да седнеш при мен?

— Защо не, да не си заразен?

— С моя късмет, няма да се изненадам. — Тръпката завъртя лявата си страна към нея. — Само това е достатъчно, за да разгони повечето хора.

Очите й се плъзнаха по белега, но усмивката не трепна.

— Всички си носим белезите. Някои отвън, други отвътре…

— Е, поне вътрешните не пречат на красотата.

— Открила съм, че красотата е надценено качество.

Тръпката я изгледа от горе до долу с наслада.

— Лесно ти е на теб. Ти си имаш предостатъчно.

— Маниери. — Тя изду бузи и огледа залата. — Не можеш да намериш в тази тълпа. Кълна се, че ти сигурно си единственият честен тук.

— Не се обзалагай. — Но вече се усмихваше широко. Все пак не е лошо да те ласкае красива жена. Все още имаше гордост. Жената протегна една ръка и той примигна. — Да я целуна ли?

— Ако искаш. Няма да се разпадне.

Беше нежна и мека. Не като ръката на Монца — с белези, пришки и мазоли като на Именуван мъж. И още по-малко като другата с ръкавицата, изкривена като коренище. Тръпката притисна устни към кокалчетата и долови някакъв аромат. Като цветя и още нещо, от което дъхът му спираше.

— Аз съм… Каул Тръпката.

— Знам.

— Знаеш ли?

— Срещали сме се и преди, за малко. Аз съм Карлот дан Айдър.

— Айдър? — Отне му момент да се сети. Полузърнато лице в мъглата. Жената с червеното палто в Сипани. Любовницата на принц Арио.

— Ти си тази, която Монца…

— Преби, изнуди, унищожи и захвърли? Аз съм. — Тя се намръщи към подиума. — Монца, а? Не само на малки имена, ами и с галени съкращения. Двамата сигурно сте много близки.

— Доста. — Но не толкова, колкото бяха във Визерин. Преди да му извадят окото.

— И все пак тя седи там с херцог Рогонт, а ти си тук при просяците и разочарованията.

Сякаш бе прочела мислите му. Гневът му взе да се разгаря наново и той опита да смени темата.

— Какво те води насам?

— Нямах друг избор след клането в Сипани. Херцог Орсо несъмнено предлага сериозна награда за главата ми. Последните три месеца очаквам всеки, който ме срещне, да ме промуши, отрови, фрасне, че и по-лошо.

— Ха. Това чувство ми е познато.

— Тогава ти съчувствам.

— Мъртвите знаят, че имам нужда.

— Можеш да разчиташ на цялото ми съчувствие, колкото и да струва. Ти си само пионка в тази игра, също като мен, нали? И загуби дори повече от мен. Окото ти. Лицето ти.

Тя не се движеше, но сякаш се приближаваше. Тръпката сви рамене.

— Предполагам.

— С херцог Рогонт сме стари познати. Малко ненадежден мъж, но несъмнено красив.

— Предполагам — успя да изръмжи той отново.

— Принудена съм да се оставя на неговата милост. Тежко положение, но е някаква утеха за известно време. Макар че явно си е намерил ново забавление.

— Монца ли? — Фактът, че си мислеше същото цяла вечер, не помагаше. — Тя не е такава.

Карлот дан Айдър изсумтя пренебрежително.

— Наистина ли? Не е коварна убийца и лъжкиня, която ще използва всички и всичко, за да постигне своето? Нали предаде Никомо Коска и открадна стола му? Защо мислиш, че херцог Орсо се е опитал да я убие? Защото е планирала да открадне и неговия. — Беше оглупял от пиенето и нямаше как да противоречи. — Защо да не използва Рогонт? Да не би да е влюбена в някой друг?

— Не — изръмжа Тръпката. — Откъде да знам. Не, по дяволите! Ти изкривяваш нещата!

Тя докосна прекрасната си гръд с ръка.

— Аз ли изкривявам? Има си причина да я наричат Змията на Талинс! Змията обича само себе си!

— Млъкни. Тя те използва в Сипани. Ти я мразиш!

— Вярно, че няма да пролея сълзи над трупа й. Човекът, който я прониже, ще има благодарността ми, и не само нея. Но това не ме прави лъжкиня. — Карлот вече шепнеше в ухото му. — Монцаро Муркато, Касапинът на Каприл? Там са убивали деца. — Усещаше дъха й, кожата му настръхваше от близостта й, а гневът и похотта се смесваха във вряща маса. — Клане! По улиците! Доколкото съм чувала, не е била вярна дори на брат си…

— А? — Тръпката искаше да не е толкова пиян, защото залата започваше да се върти.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам? — Обзе го странна смес от любопитство, страх и отвращение.