Отмъщението на Монца

— Не ти трябва да разбираш. Работата ти ще е да стоиш близо до мен, мълчалив, но бдителен, да поддържаш и следваш моя пример и най-важното — да пазиш моя и твоя гръб. Светът е пълен с коварство, приятелю! Понякога ще имаш малко кървава работа и когато се наложи, ще броиш парите, които взимаме и даваме, хората, оръжията и останалия инвентар…

Всъщност това бе същото, което Дружелюбния правеше за Саджаам в Убежището и след това.

— Това го мога.

— По-добре от всеки, не се съмнявам! Ще започнеш ли, като ми помогнеш с тази катарама? Гадни оръжейници. Кълна се, че са я сложили там само за да ми е неудобно. Той посочи страничната каишка на нагръдника си, задържа дъх и глътна шкембето си, докато Дружелюбния я оправяше. — Благодаря, приятелю, стабилен си като скала! Котва! Ос от спокойствие, около която се въртя лудо. Какво щях да правя без теб?

Дружелюбния не разбра въпроса.

— Същото.

— Не, не. Не същото. Не се познаваме отдавна, но чувствам… че имаме разбирателство. Връзка. Ние с теб си приличаме много.

Понякога Дружелюбния усещаше, че се бои от всяка дума, която трябва да изрече, от всеки нов човек и ново място. Крепеше се, и то едва-едва, само чрез броенето на всичко. Обратно, Коска се носеше по живота като цвят по вятъра. Начинът, по който се смееше, усмихваше се, говореше и караше останалите да го правят, му изглеждаше като магия, също като онази гуркулка Ишри, която се бе появила от нищото.

— Въобще не си приличаме.

— Точно за това говоря! Ние сме пълни противоположности, като земята и въздуха, но и на двамата ни липсва… нещо, което останалите приемат за даденост. Някаква част от машината, която кара човека да се вписва в обществото. И на двамата ни липсват различни зъбни колелца. Но пък може би двамата заедно можем да направим един почти нормален човек.

— Едно цяло от две половини.

— Дори необикновено цяло! Аз никога не съм бил надежден, не, не, недей отрича. — Дружелюбния и не опитваше. — Но ти, приятелю, си твърд като скала, с ясен поглед и целенасоченост. Ти си достатъчно честен, че да направиш и мен… по-честен.

— Изкарах по-голямата част от живота си в затвора.

— Където несъмнено си пръскал повече честност сред най-коравите престъпници на Стирия от всички магистрати! — Коска тупна Дружелюбния по рамото. — Честните хора са такава рядкост, че често ги вземат за престъпници, бунтовници, ненормалници. Какви са били твоите престъпления, освен това, че си различен?

— Първия път лежах седем години за обир. Втория път имаше осемдесет и четири обвинения, включително четиринайсет убийства.

Коска повдигна вежда.

— Но наистина ли беше виновен?

— Да.

Коска се намръщи за момент, после махна с ръка.

— Никой не е съвършен. Да оставим миналото зад нас. — Намести перото за последно и нахлузи шапката си под обичайния странен ъгъл. — Как изглеждам?

Черни ботуши до коляното с огромни златни шпори във формата на бичи глави. Нагръдник от черна стомана със златни украшения. Ръкави от черно кадифе и жълта коприна, с дантела от Сипани на китките. Меч с натруфен предпазител и съответстващ кинжал, окачен абсурдно ниско. Широкопола шапка с жълто перо, бършещо тавана.

— Като сводник, който се е отплеснал във военен магазин.

Коска се ухили слънчево.

— Точно видът, към който се стремя! На работа, сержант Дружелюбен! — Отметна платнището на шатрата и пристъпи на ярката светлина.

Дружелюбния го последва. Вече това му беше работата.

Аплодисментите започнаха в момента, в който се качи на голямата бъчва. Беше наредил всички офицери от Хилядата меча да присъстват и те пляскаха, свиркаха и подвикваха с най-голямо старание. Капитаните най-отпред, лейтенантите зад тях, а знаменосците по периферията. В повечето армии това щяха да са най-добрите и най-умните, най-младите и най-благородните, най-храбрите и идеалистите. Но в наемническата бригада бяха точно обратното. Най-дълго служилите, най-порочните, най-гадните главорези, най-кадърните мародери и най-бързите бегълци. Хората с най-малко илюзии и най-много предателства зад гърба. Със същите качества като Коска, с други думи.

Сесария, Виктус и Андич стояха до бъчвата и пляскаха учтиво. Най-черните негодници от цялата тумба. Ако не се броеше Коска, разбира се. Дружелюбния стоеше наблизо със скръстени ръце и оглеждаше тълпата. Коска се зачуди дали ги брои и реши, че това е крайно вероятно.

— Не, не. Не, не. Оказвате ми твърде голяма чест, момчета! Засрамвате ме с вашата привързаност! — Той махна и аплодисментите заглъхнаха в очакваща тишина. Обгорелите на слънцето, обсипани с белези и следи от болести лица го гледаха с очакване. Гладно, като тайфа разбойници. Каквито и бяха.