Отмъщението на Монца

— Смели герои от Хилядата меча! — Гласът му изкънтя в светлата сутрин. — Е, да кажем, смели мъже от Хилядата меча! Или само мъже! — Разпокъсан смях и одобрителни викове. — Момчета, всички знаете методите ми! Някои от вас са се били до мен… или по-скоро пред мен. — Още смях. — Останалите са чували за… безупречната ми репутация. — И още. — Знаете, че преди всичко аз съм един от вас. Войник, да! Боец, разбира се! Но такъв, който предпочита оръжието му да е прибрано — изкашля се многозначително и се потупа по чатала — и не го вади за щяло и нещяло! — Плесна дръжката на меча, за всеобщо забавление.

— Нека се знае, че ние сме опитни майстори в славната войнишка професия! Повече от палетата, които лижат благородническите ботуши! Мъже с огромна сила! — Плесна Сесария по рамото. — Мъже с остър ум! — Посочи мазната глава на Андич. — Мъже, жадни за слава! — Наведе пръст към Виктус. — Нека не казват, че не поемаме рискове за славни награди! Но нека рисковете да са колкото се може по-малки, а наградите — по-солидни! — Нова вълна на одобрение.

— Вашият работодател, младият принц Фоскар, искаше да прекосите реката по долния брод и да влезете в кръвопролитна битка с противника… — Нервна тишина. — Но аз отказах! Казах му, че ви е платено да се биете, но че си падате повече по заплащането и по-малко по боя! — Надигаща се радост. — Затова ще намокрим ботуши по-нагоре, срещу по-слаб противник! Каквото и да се случи днес, както и да изглежда, трябва да знаете, че винаги взимам присърце… най-добрите ви интереси! — Потърка пръсти и това предизвика още по-голямо одобрение.

— Няма да ви обиждам, като призовавам за кураж, твърдост, лоялност и чест! Знам, че притежавате всички тези качества в най-висока степен! — Масов смях. — Вървете при отрядите си, офицери от Хилядата меча, и чакайте заповедите ми! Нека Късметът винаги бъде на вашето рамо и на моето! Все пак той идва при тези, които най-малко го заслужават! Нека вечерта ни завари победители! Невредими! И най-вече — богати!

Надигнаха се викове. Щитове и оръжия, ръце в брони и ризници, размахващи се във въздуха юмруци.

— Коска!

— Никомо Коска!

— Да живее капитан-генералът!

Той скочи с усмивка от бъчвата, а офицерите започнаха да се разпръскват. Сесария и Виктус тръгнаха към своите отряди, по-точно сбирщини от предатели, престъпници и главорези. Коска изкачи склона и пред очите му се ширна красивата долина. По краищата й все още се задържаха остатъци от мъгла. Осприя гледаше гордо от планината, още по-красива на дневна светлина. Камъни с цвят на стомана и черно-синя зидария. Медни покриви, позеленели от времето или наскоро поправени и лъщящи на сутрешната светлина.

— Хубава реч — каза Андич. — Ако човек има вкус към такива неща.

— Много мило. Имам.

— Още го можеш.

— Ех, приятелю, виждал си как командирите идват и си отиват. Знаеш, че в началото има щастлив период, след издигането, когато можеш да кажеш и правиш каквото си искаш пред мъжете. Като съпруг в очите на новата му жена веднага след сватбата. Уви, това не продължава безкрайно. Сазине, аз, Муркато, злощастният Верен Карпи, приливът застигна всички ни, с различна скорост, и ни остави предадени или мъртви. И моето време ще дойде пак. В бъдеще ще трябва да работя по-здраво за аплодисменти.

Андич се усмихна зъбато.

— Винаги може да наблегнеш на каузата.

— Ха! — Коска се настани на генералския стол, който бе разположен под една маслина и предлагаше добър изглед към бродовете. — Проклети да са шибаните каузи! Служат само за големи оправдания. Никога не съм виждал хора да действат с такова невежество, насилие и злоба за лична изгода, както когато се ръководят от уж справедлива кауза. — Намръщи се към издигащото се в яркосиньото небе слънце. — Както несъмнено ще се уверим в следващите часове…

Рогонт извади меча си и го вдигна високо.

— Свободни мъже от Осприя! Свободни мъже от Лигата на Осемте! Смели сърца!

Монца обърна глава настрани и се изплю. Речи. По-добре да се движиш бързо и да удряш здраво, вместо да говориш за това. Ако откриеше, че има време за реч преди битка, щеше да реши, че е пропуснала изгодния момент, и да се оттегли в търсене на друг. Човек трябваше да е с доста раздуто мнение за себе си, за да мисли, че думите му могат да променят нещо.

Така че не беше изненада, че Рогонт беше изрепетирал речта си.

— От дълго време ме следвате! Отдавна чакате деня, в който ще докажете храбростта си! Благодаря ви за търпението! Благодаря за куража! Благодаря за вярата! — Изправи се на стремената и вдигна меча още по-високо. — Днес ще се бием!