Отмъщението на Монца

— Явно не мога да устоя на красиви мъже в беда. Когато ти държеше всичките карти, се биех за Орсо. А виж сега.

— Виж ни и двамата. — Той си пое дъх и въздъхна щастливо.

— Защо си толкова доволен, по дяволите?

— А да се отчая ли? — Рогонт се усмихна, хубав и обречен. Може би двете вървяха заедно. — Честно казано, съм облекчен, че чакането свърши, каквито и да са шансовете. Ние, които носим големи отговорности, трябва да се научим на търпение, но на мен никога не ми е било по вкуса.

— Репутацията ти е друга.

— Хората са по-сложни от репутацията си, генерал Муркато. Знаеш го. Днес ще приключим всичко. Без повече закъснения. — Смуши коня си настрани, за да говори с един адютант, и остави Монца сама, прегърбена на седлото, с отпуснати ръце, да се мръщи към хълма Мензес.

Чудеше се дали Никомо Коска е там и се мръщи през далекогледа си.

Коска се мръщеше през далекогледа си към войниците от другата страна на реката. Към враговете — макар да не изпитваше лична вражда към тях. Бойното поле не беше място за вражда. Над армията се вееха сини знамена с бялата кула на Осприя, едно по-голямо бе обшито със злато. Личният флаг на Закъсняващия херцог. Около него имаше конници, както и група дами с пищни тоалети, дошли да гледат битката. Стори му се, че вижда и група гуркулски жреци, макар да нямаше представа какъв интерес биха имали пък те. Чудеше се дали Монцаро Муркато е сред дамите. Представата как седи странично, в дълга коприна, достойна за коронация, го накара да се усмихне, но само за миг. Бойното поле определено не беше място за забавления. Смъкна далекогледа, отпи от манерката и затвори доволно очи срещу слънцето, което проблясваше през листата на маслината.

— Е? — чу се грубият глас на Андич.

— Какво? А-а. Още се подреждат.

— Риграт прати вест, че започват да атакуват.

— Аха! Значи започват. — Коска пак вдигна далекогледа. Челните редици на пехотата на Фоскар бяха съвсем до реката, други бяха съвсем разпръснати из обсипаната с цветя долина, кафявият Имперски път не се виждаше от вървящите по него още бойци. Чуваше се приглушеното тропане на краката им, виковете на офицерите, думкането на барабаните в топлия въздух, което го накара да започне да си тактува с ръка. — Сериозна демонстрация на военна мощ!

Обърна далекогледа към бавно течащата река и отсрещния склон. Силите на Осприя се разгръщаха на стотина крачки от водата. Стрелците се бяха подредили в дълга линия на по-висок терен.

— Знаеш ли, Андич… Имам чувството, че скоро ще станем свидетели на кръвопролитие. Заповядай на мъжете да застанат зад нас. Да речем, на петдесет крачки под билото.

— Но… тогава ще ни видят. Ще загубим изненадата…

— Майната й на изненадата. Нека да видят битката и тя да ги види. Да усетят вкуса на сражението.

— Но, генерале…

— Изпълнявай заповедта, Андич. Не се мотай.

Андич се обърна намръщено и заговори на един сержант. Коска се протегна с доволна въздишка, изпъна крака, после сложи единия си излъскан ботуш върху другия. Хубави ботуши. Не помнеше колко отдавна не е носил хубави ботуши.

Първата редица от хората на Фоскар навлезе в реката. До колене в студената вода, несъмнено намръщени срещу сериозния противник, който бе заел по-висока позиция. Несъмнено уплашени от очакващия ги порой стрели. Да, пресичането на реката беше незавидна задача. Коска бе доволен, че беше успял да се измъкне от нея.

Вдигна манерката на Морвийр и навлажни леко устни.

Тръпката чу далечните заповеди и след тях избръмчаването на няколкостотин тетиви. Черните стрели заваляха върху талинските войници.

Тръпката се намести на седлото и се почеса внимателно по белега. Линиите на нападателите се разкривяваха, отваряха се дупки, падаха знамена. Редиците забавиха ход, някои мъже заотстъпваха. Други напираха напред, за да излязат по-бързо от водата. Страх и гняв, двете страни на една монета. Никой не обича да се движи в гъст строй по лош терен под тежък обстрел. Да стъпваш върху трупове. И на приятели. Да знаеш ужасяващата истина, че един лек полъх може да е разликата между стрела над рамото ти и стрела в лицето.

Разбира се, Тръпката беше виждал достатъчно битки. Цял живот. Разиграваха се пред очите му или ги чуваше в далечината, докато чакаше сигнала, за да свърши своята работа. Беше пресмятал шансовете си, беше крил страха си от тези, които бе водил, и от тези, които бе следвал. Помнеше Черен кладенец и как тичаше през мъглата със свито сърце и се стряскаше от сенките. Кумнур, където бе надал боен вик, заедно с още пет хиляди, докато тичаха надолу по дългия склон. Дънбрек, където следваше Руд Три дървета в щурм срещу Страховития и почти бе дал живота си, за да удържи строя. Битката на Височините и как шанка се изливаха в долината. Как се биеше гръб в гръб с Кървавия Девет в последното меле. Остри спомени, на които можеше да се пореже. Помнеше миризмите, звуците, отчаяната надежда и трескавия гняв.

Талинските сили вече започваха да излизат от водата, а Тръпката изпитваше само любопитство.