Отмъщението на Монца

— А, да! Много! И въпреки че винаги опитвам да избегна пряката намеса в сражението, често не успявам. Много добре знам какво е да си в средата на мелето. Свистящи остриета. Разцепени щитове и счупени копия. Блъскане, жега, пот, миризма на смърт. Дребни геройства и жалки злодейства. Потъпкване на горди флагове и гибел на достойни хора. Отсечени крайници, реки от кръв, разцепени черепи, разпилени черва и така нататък. — Той вдигна вежди. — Днес сигурно ще има и приличен брой удавяния, предвид обстоятелствата.

— Колко би предположил?

— Трудно е да съм прецизен. — Коска се замисли за удавените гуркули в канала на Дагоска, смели мъже, отнесени в океана, който изхвърляше труповете им по брега, и въздъхна тежко. — И все пак гледам без някакъв сантимент. Дали е грубо? Дали е от нужните качества за командване? Дали е от подредбата на звездите при раждането ми? Откривам, че съм жизнерадостен пред лицето на смъртта и опасностите. Повече от всякога. Щастлив, когато трябва да съм ужасѐн, възбуден, когато трябва да съм уплашен. Аз съм загадка дори за себе си. Аз съм преобърнат човек, сержант Дружелюбен! — Той се засмя, после въздъхна и замълча. — Отвътре навън и отгоре надолу. Наопаки.

— Генерале. — Андич пак беше дошъл да досажда.

— Какво пак? Опитвам да философствам!

— Рогонт е напълно ангажиран. Цялата пехота се бие с войската на Фоскар. Няма резерви освен никаквата си кавалерия.

Коска се намръщи към долината.

— Виждам, капитан Андич. Всички виждаме ясно. Няма нужда да повтаряш очевидното.

— Ами… ще ги пометем без съпротива. Дай заповедта и ще се погрижа. Няма да имаме по-удобен момент.

— Благодаря, но вече почва да напича. А тук е толкова приятно. Може би по-късно.

— Но защо не…

— Изумявам се, че след толкова години в походи командната верига продължава да ти убягва! Ще ти е много по-спокойно, ако вместо непрекъснато да предвиждаш заповедите ми, просто ги изпълняваш. Това е най-простият военен принцип.

Андич почеса мазната си коса.

— Разбирам концепцията.

— Тогава се дръж адекватно. Намери си сянка, човече. Седни, почини. Спри да търчиш насам-натам. Поучи се от козата ми. Тя да не би да вдига врява?

Козата вдигна глава от тревата и изблея.

Андич сложи ръце на кръста си, намръщи се, погледна към битката, после Коска и козата, след което се отдалечи, като клатеше глава.

— Всички все бързат, бързат. Сержант Дружелюбен, нямаме ли поне миг спокойствие? Нима не мога да поискам спокоен момент под слънцето? Та за какво говорех?

— Защо не напада?

Щом видя Хилядата меча на хълма — малките фигури на хора, коне и копия на фона на синьото сутрешно небе, — Монца разбра, че скоро ще нападнат. Че ще се спуснат по склона, ще минат необезпокоявани през горния брод и ще пометат фланга на Рогонт точно както бе предвидила. И ще сложат кървав край на битката, на Лигата на Осемте и на надеждите й, доколкото съществуваха. Никой не се хвърляше на лесна плячка по-бързо от Никомо Коска. И никой не бе по-хищен от мъжете, които водеше.

Но Хилядата меча седяха на открито и чакаха. Не предприемаха нищо. Междувременно силите на Фоскар се мъчеха по долния брод и брега, защото водата, теренът и наклонът бяха срещу тях, а стрелите продължаваха да се сипят по задните им редици с ужасяваща регулярност. Течението отнасяше телата и ги изхвърляше по брега или из плитчините под брода.

Въпреки това Хилядата меча не помръдваха.

— Защо се показа въобще, щом не възнамерява да атакува? — Монца задъвка устната си и присви очи. — Коска не е глупав. Защо развали изненадата?

Херцог Рогонт само сви рамене.

— Защо се оплакваш? Колкото повече чака, толкова по-добре за нас, нали? Достатъчно грижи си имаме с Фоскар.

— Какво е намислил? — Монца пак погледна към наемниците по билото на хълма, до маслиновата горичка. — Какво е намислило това дърто копеле?

Полковник Риграт дръпна юздите на запенения си кон и спря рязко. Почти падна, докато скачаше от седлото, но успя да измъкне крака си от стремето. Беше потен и вбесен.

— Коска! Никомо Коска! Проклет да си!

— Полковник Риграт! Чудесна утрин, млади приятелю! Надявам се, че всичко е наред?

— Наред? Защо не нападаш? — Риграт посочи към реката с пръст: явно бе загубил бастунчето си. — Ние започнахме отдавна! Положението е напечено!

— Така е. — Коска се наклони напред и стана от генералския стол. — Може би ще е по-добре да не говорим пред мъжете. Не е добре за авторитета. Освен това плашиш козата ми.

— Какво?

Коска потупа нежно животното по гърба.

— Тя е единствената, която ме разбира. Ела в шатрата. Имам плодове! Андич! Ела с нас!

И тръгна, следван от разгневения Риграт и объркания Андич. Минаха покрай Нокау, който пазеше входа с изваден ятаган, и влязоха в прохладната шатра, украсена с флаговете от минали победи. Коска погали едно разкъсано знаме с обгорени краища.

— Флагът, който висеше на стената на Мурис, при обсадата. Наистина ли минаха толкова години? — Обърна се и видя Дружелюбния, който бе влязъл след останалите и стоеше до входа. — Смъкнах го от най-високата стена със собствената си ръка.