Отмъщението на Монца

Нямаше връзки с нито едната страна. Не тъжеше за мъртвите. Не се боеше за себе си. Докато гледаше как мъжете падат под обстрела, се оригна. Киселината в гърлото му го притесни повече, отколкото ако реката вземеше да придойде и да отнесе всичките тия копелета право в океана. Ако удавеше шибания свят. Не му пукаше за изхода. Това не беше негова война.

Което го караше да се чуди защо е готов да се бие, още повече на губещата страна.

Окото му пробяга от битката към Монца. Тя тупна Рогонт по рамото и Тръпката усети как лицето му пламва, сякаш го бяха зашлевили. Всеки път като говореха, нещо го пробождаше. Вятърът отмести за момент черната й коса и той видя обичайното й мръщене. Не знаеше дали я обича и иска, или просто мрази това, че тя не го желае. Тя беше белегът, който не можеше да спре да чеше, разранената устна, която постоянно дъвчеше, провисналият конец, който не спираше да дърпа, макар да знаеше, че ще си разшие ризата.

Предните редици на Талинс имаха по-лоши проблеми. Опитваха се да излязат на брега, но строят им беше разкъсан от обстрела. Монца извика нещо на Рогонт и той се обърна към един от хората си. Тръпката чу виковете по склона. Заповед за атака. Осприанската пехота наведе вълна от блестящи копия и тръгна. Отначало бавно, после по-бързо, почти тичешком, откъсваха се от продължаващите да стрелят стрелци, надолу по склона, към искрящата вода и талинсците, които опитваха да установят някакъв строй на брега.

Тръпката гледаше как двете страни се сблъскаха. След миг чу и шума, донесен от вятъра. Удряне, дрънчене, тракане на метал, като градушка по обшит с мед покрив. Из въздуха се носеше ръмжене, викове, писъци. Нов залп се стовари върху редиците, които все още се туткаха във водата. Тръпката се оригна отново.

Щабът на Рогонт беше притихнал, всички се взираха към брода ококорени, зяпнали, с пребледнели лица. Талинската армия също разполагаше с арбалетчици и те също започнаха да стрелят, главно срещу пехотата и стрелците, но и към щаба, макар той да бе извън обсега им. Монца излезе малко по-напред и се изправи на стремената, за да вижда по-добре. Взетата назаем броня сияеше матово на сутрешното слънце. Тръпката се намръщи.

По един или друг начин той бе тук за нея. Да се бие за нея. Да я защити. Да оправи нещата между тях. Или за да я нарани, както тя го бе наранила. Стисна юмрук и заби нокти в дланта си. Кокалчетата му бяха натъртени от зъбите на слугата. Със сигурност знаеше, че още не са приключили.

Само бизнес

Плитчините на горния брод искряха под лъчите на сутрешното слънце. Тесен път водеше към няколкото разпръснати къщи на отсрещния бряг, минаваше през овощна градина и се изкачваше по склона към една порта в най-външната стена на Осприя. Не се мяркаше жива душа — цялата пехота на Рогонт беше хвърлена в боя на долния брод. Осприанската кавалерия чакаше в резерв в сянката на стените, но бе твърде малобройна и твърде далече. Пътят на Хилядата меча към победата изглеждаше безпрепятствен. Коска се прозя. Да, това беше най-подходящият момент за атака.

Андич явно мислеше същото.

— Долу става напечено. Време е да тръгваме.

— Рано е още.

— Сигурен ли си?

Коска го изгледа равнодушно.

— Да ти изглеждам несигурен? — Андич изду бузи и се дръпна към офицерите си. Коска се протегна, сплете пръсти на тила си и загледа развоя на битката. — Та за какво говорех?

— За шанса да зарежеш всичко — отвърна Дружелюбния.

— А, да! Имах шанс да зарежа всичко това. Но избрах да се върна. Промяната не е просто нещо, а, сержант? Напълно виждам и разбирам липсата на смисъл, но въпреки това го правя. Дали това ме прави по-добър или по-лош от човек, който мисли, че се е посветил на благородна кауза? Или от човека, който го прави за лична изгода, без никаква мисъл за правилно и грешно? Или пък всички сме еднакви?

Дружелюбния само сви рамене.

— Хората страдат. Раняват ги. Осакатяват ги. Убиват ги. — Със същата емоция можеше да изрежда списък със зеленчуци. — Изкарал съм половината си живот да разрушавам. А другата половина в отчаян стремеж към саморазруха. Не съм създал нищо. Само вдовици, сираци, руини и мизерия, някое и друго копеле и цели бъчви повръщано. Слава? Чест? Пикнята ми струва повече, защото поне тори плевелите. — Но ако целта му бе да разбуди собствената си съвест, тя все още дремеше упорито. — Бил съм се в много битки, сержант Дружелюбен.

— Колко много?

— Десетки? Стотици? Повече? Границата между битка и сражение е много размита. Някои обсади се проточват с множество сблъсъци. Това като една битка ли се брои, или като много?

— Ти си войникът.

— А дори аз не знам отговорите. Във войната няма ясни граници. Та какво казвах?

— За многото битки?