Отмъщението на Монца

„По време на война няма ясни посоки“, пишеше Вертурио.

В брода пък съвсем нямаше посоки. Само ездачи и пехотинци, вкопчени в стотици смъртоносни, безумни схватки. Вече трудно се различаваше приятел от враг, а тъй като почти никой не си правеше труда, нямаше и голямо значение. Смъртта можеше да дойде отвсякъде.

Видя копието, но твърде късно. Конят потръпна, когато острието се заби в тялото му, точно до крака й, и се олюля. Копието се заби по-дълбоко, топлата кръв на коня швирна по крака й. Монца изпищя безпомощно и падна, кракът й се заплете в стремето. Мечът изскочи от ръката й.

Беше под водата, около лицето й плуваха мехурчета. Студ. И страх. Успя да подаде глава за миг. Излезе от мрака и звукът от битката отново изпълни ушите й. Пое си дъх, глътна вода, закашля се и пробва отново. Хвана седлото с лявата си ръка и опита да се измъкне, но кракът й беше затиснат под потръпващия кон.

Нещо я удари по челото и тя потъна за миг, замаяна, отпусната. Дробовете й горяха, а ръцете й сякаш бяха от кал. Надигна се отново, колкото да си поеме дъх. Синьото небе с бели облачета по него се залюля също както когато падаше от Фонтецармо.

Слънцето проблесна ярко, докато си поемаше дъх, и се размаза, когато реката се спусна върху лицето й. Нямаше сили да се измъкне от водата. Дали и последните моменти на Верния Карпи бяха такива?

Ето го правосъдието.

Черна фигура закри слънцето. Тръпката — стори й се висок десет стъпки — се надвеси над нея. Нещо блестеше ярко в кухината на окото му. Той бавно вдигна крак и се намръщи, водата се стичаше по лицето му. За момент Монца беше сигурна, че ще стъпи на врата й и ще я натисне надолу. След това кракът му стъпи до нея и разплиска водата. Чу го как пъшка и дърпа коня. Усети как тежестта постепенно се отдръпва от крака й. Заръмжа и започна да се върти. Нагълта вода и се закашля, но накрая успя да се измъкне и се надигна на четири крака.

Трепереше. Искрящата вода стигаше до лактите й. От мократа й коса падаха капки.

— Мамка му! — прошепна Монца. Всеки дъх разкъсваше натъртените й ребра. — Мамка му!

— Идват — чу гласа на Тръпката. Усети как ръката му се впи под мишницата й и я вдигна. — Намери си меч.

Монца залитна под тежестта на мокрите дрехи и бронята към някакъв труп, спрян от голяма скала. От каишката на китката му висеше тежък боздуган. Тя го измъкна с треперещи пръсти, прибра и дългия нож от колана му.

Точно навреме. Някакъв брониран мъж се приближаваше предпазливо, намръщените му малки очички надничаха над ръба на щита. Мокрият меч стърчеше настрани. Тя отстъпи, преструвайки се на довършена. Нямаше нужда да се преструва много. Мъжът направи крачка напред и Монца го нападна. Не беше точно подскок — едва успяваше да задвижи крака във водата, за да последват тялото.

Замахна с боздугана и удари щита му. Ръката я заболя чак до рамото. Изръмжа, пробва да го наръга, но ножът удари бронята и се отплесна. Щитът я блъсна и тя залитна назад. Видя замахването на меча и беше достатъчно съобразителна, за да се наведе. Размаха безуспешно боздугана и изгуби равновесие. Мечът се вдигна.

Видя лудешката усмивка на Тръпката зад мъжа и слънцето по червеното острие на брадвата му. Оръжието разцепи бронираното рамо на войника чак до гърдите и опръска лицето на Монца с кръв. Тя отстъпи назад, избърса я с ръкав и се огледа.

Войниците наоколо бяха спрели да се сражават. Стояха до колене във водата или в седлата и се оглеждаха. Тръпката я гледаше, брадвата висеше от ръката му. Беше гол до кръста, бялата му кожа беше омазана с кръв. Покритието на окото му беше паднало и металната сфера в кухината блестеше на обедното слънце.

— Победа! — изкрещя някой. Мокра, трепереща и замаяна, Монца видя как някакъв мъж на кафяв кон в средата на реката се бе изправил на стремената и вдигаше високо блестящия си меч. — Победа!

Залитна. Тръпката пусна очуканата си брадва и я подхвана. Тя се притисна към него. Дясната й ръка около рамото му, лявата отпусната, все още стискаща боздугана, само защото не можеше да отвори пръстите си.

— Победихме — прошепна тя и усети, че се усмихва.

— Победихме. — Тръпката я стисна силно и почти я вдигна във въздуха.

— Победихме.

Коска свали далекогледа, примигна и разтърка очи. Лявото почти не виждаше, защото мижеше от около час, а другото от постоянното взиране в далекогледа.

— Това беше. — Размърда се на генералския стол. Панталоните му бяха мокри от пот и шевът се беше наврял в задника му. — Бог се усмихва на резултатите. Нали така казвате в Гуркул?

Мълчание. Ишри се бе изпарила също така незабелязано, както се появяваше. Коска се обърна на другата страна, към Дружелюбния.

— Добро представление, а, сержант?

Затворникът вдигна поглед от заровете, намръщи се към долината и не каза нищо. Навременната атака на херцог Рогонт беше запушила пробойната в линиите му.

Кавалерията бе премазала баолците и бе пробила дълбоко в талинския строй. Нещо нехарактерно за Закъсняващия херцог. Всъщност Коска беше странно доволен да види коравата ръка, или по-скоро юмрук на Монцаро Муркато зад това.