Отмъщението на Монца

Осприанската пехота бе успяла да блокира напълно източния бряг на долния брод, след като опасността за фланга й беше напълно премахната. Новите съюзници от Сипани се бяха доближили и след кратко сражение със стъписания ариергард на Фоскар бяха на път да овладеят и западния бряг. Половината войници на Орсо, или поне тези, които не лежаха мъртви по бреговете и не отплуваха с лица надолу към океана, бяха заклещени в реката и сваляха оръжие. Останалите бягаха — разпръснати точици по зелените западни склонове на долината. Същите склонове, по които бяха марширували толкова горди, уверени в победата, само преди няколко часа. Кавалерията на Сипани, с блестящи на обедното слънце брони, обикаляше и ги довършваше.

— Всичко свърши, а, Виктус?

— Така изглежда.

— Любимата част на всички. Разгромът. — Освен ако не си на страната на губещите, разбира се. Коска гледаше бягащите по огазената трева войници и се насили да потисне потна тръпка от спомена за Афиери. — Нищо не е по-добро от един хубав разгром, а, Сесария?

— Кой би помислил? — Едрият мъж поклати бавно глава. — Рогонт победи.

— Великият херцог Рогонт наистина се оказа крайно непредсказуем и изобретателен джентълмен. — Коска се прозя и се протегна. — Допада ми. Нямам търпение да работим заедно. Може би трябва да помогнем с разтребването. — Имаше предвид претърсването на мъртвите. — Има пленници за откупване. — Или за убиване и ограбване, в зависимост от социалния статус. — Неохраняван обоз, който трябва да се плени, инак провизиите ще се развалят от топлото. — Защото щеше да бъде опожарен и разграбен, преди да го докопат.

Виктус се усмихна зъбато.

— Ще се погрижа за това.

— Направи го, смели капитан Виктус, направи го. Слънцето вече започва да се спуска и е време мъжете да се раздвижат. Ще ме е срам, ако след време поетите кажат, че Хилядата меча са били в битката за Осприя… и не са направили нищо. — Коска се усмихна широко, този път искрено. — Не е ли време да хапнем?

За победителите…

Черния Дау казваше, че единственото по-хубаво от битка е битка и после шибане. Тръпката нямаше как да не се съгласи. И тя също. В крайна сметка го очакваше, когато той се вмъкна в тъмната стая, гола като бебе, протегната на леглото, с ръце зад главата и един дълъг гладък крак, сочещ към него.

— Защо се забави? — попита и разлюля бедра.

Принципно се смяташе за съобразителен, но в момента единственото движещо се нещо беше чепът му.

— Аз… — Не мислеше за нищо освен за тъмните косъмчета между краката й. Гневът му бе изтекъл като бира от пробита делва. — Бях… — Затвори вратата с крак и тръгна бавно към нея. — Няма значение, нали?

— Не особено. — Тя се плъзна от леглото и започна да разкопчава взетата назаем риза, сякаш се бяха уговорили предварително.

— Не мога да кажа, че го очаквах… — Тръпката посегна към нея, почти уплашен да я докосне, за да не се окаже, че сънува. Прокара пръсти по голата й ръка. — Не и след последния ни разговор.

Тя зарови пръсти в косата му и придърпа главата му към себе си. Целуна го по врата, след това по брадичката и накрая по устата.

— Да се махна ли? — Тя засмука устата му.

— Не, по дяволите. — Гласът му беше съвсем пресипнал.

Тя откопча колана и извади члена му. Започна да го търка с ръка, панталоните му се свлякоха бавно на коленете, катарамата издрънча на пода.

Устните й се плъзнаха по гърдите му, по корема, езикът загъделичка пъпа. Ръката й се плъзна под топките му, хладна и гъделичкаща, и Тръпката изпищя почти като жена. Чу засмукващия звук на устните й и се приведе с омекнали колене и висящо чене. Главата й започна да се клати леко и той задвижи бедра в такт, без да мисли, квичеше като прасе пред корито с помия.

Монца обърса уста с обратната страна на ръката си и намръщено го поведе към леглото. Той целуваше врата и гърдите й и ръмжеше като куче, намерило кокал. Монца вдигна крак и го уви около гърба му. Той се намръщи, лявата част на лицето му бе в сянка, а дясната леко осветена от играещия пламък на лампата. Прокара бавно пръст по белезите на ребрата й. Тя плесна ръката му.

— Казах ти. Паднах в пропаст. Сваляй си панталоните.

Той се извъртя нетърпеливо и ги оплете около глезените си.

— Проклятие! Мамка му! Ах!

Най-накрая ги събу и тя го събори по гръб и се покатери отгоре му. Едната му ръка се плъзна по бедрото й, влажните пръсти заиграха между краката й. Тя остана така, надвесена над него, ръмжеше в лицето му и усещаше накъсания му дъх. Търкаше се в ръката му и усещаше втвърдяващия се член до бедрото си…

— Чакай! — Той се надигна намръщено и издърпа кожата на члена си. — Така. Давай!

— Аз ще кажа кога. — Монца се наведе напред на колене, намери мястото и се плъзна леко назад, нито вътре, нито навън.

— Ох. — Той се размърда на лакти и се притисна към нея.

— Ах. — Монца се наведе и косата й погъделичка лицето му. Той се усмихна и щракна със зъби.

— Ъ-ъ-ъх. — Тя натика палец в устата му и дръпна главата му настрани. Той го засмука, захапа го, хвана китката й, облиза ръката й, брадичката и накрая езика.