Отмъщението на Монца

— А-ах. — Монца започна да се отпуска надолу, усмихна се, изръмжа и чу как той изръмжа насреща.

— Ох.

Беше хванала основата на члена му с ръка и се търкаше с главичката, нито вътре, нито вън, винаги по средата. Другата беше зад главата на Тръпката и го притискаше към циците й. Той ги стисна и захапа.

Пръстите й се плъзнаха по брадичката и нагоре към изгорената буза, галеха нежно, гъделичкаха, дращеха. Тръпката усети внезапен прилив на гняв. Сграбчи китката й и стисна. Извъртя я на колене, изви ръката зад гърба й и я накара да наведе лице към завивките.

Ръмжеше нещо на северняшки, но нямаше представа какво. Усещаше изгаряща нужда да я нарани. Да нарани себе си. Хвана я с другата ръка за косата и блъсна главата й към стената. Заръмжа и се заклати зад нея, а тя застена. Ръката й, все още извита болезнено, го придърпваше по-близо, по-навътре.

Стенеха унесено. Леглото стенеше с тях.

Монца се друсна още няколко пъти. Всеки път той надаваше лек стон и извиваше глава назад. Тя ръмжеше през стиснати зъби, мускулите й се свиваха болезнено и се отпускаха бавно. Замря за момент, приведе се, отпусната като мокри листа, дъхът постепенно се върна в гърлото й. Намръщи се, а той потрепери и се друсна още веднъж. Монца се измъкна от него, хвана чаршафа и се избърса. Той лежеше по гръб, потните му гърди се издуваха и спадаха. Беше разперил широко ръце и се взираше в тавана.

— Значи това бил вкусът на победата. Ако знаех, щях да рискувам по-рано.

— Не, нямаше. Ти си Закъсняващия херцог, не помниш ли?

Той хвана омекналия си член и го размята насам-натам.

— Е, за някои неща е по-добре да си бавен…

Тръпката отпусна пръстите си, още изтръпнали и схванати от стискането на брадвата. Бледите следи по китката й постепенно порозовяха. Той седна, трепереше, болящите мускули се отпускаха, дъхът му се връщаше. Похотта му бе изчезнала, а заедно с нея и гневът. Поне засега.

Огърлицата от червени камъни изтрака, когато тя се завъртя към него. Легна по гръб, с меки цици, потни бедра и нежни ключици. Намръщи се и започна да си разтрива китката.

— Не исках да те нараня — изръмжа той. Излъга, разбира се, но не му пукаше.

— О, не съм толкова крехка. И можеш да ме наричаш Карлот. — Погали нежно устните му с пръст. — Мисля, че вече се познаваме достатъчно добре.

Монца се измъкна от леглото и тръгна към бюрото. Краката я боляха и не я държаха, стъпалата й шляпаха по мрамора. Острието на ножа и полираната лула блестяха. Седна пред тях. Вчера нямаше да удържи треперещите си ръце. Днес, въпреки безбройните нови охлузвания, натъртвания и болежки от битката, нямаше такава нужда. Протегна лявата си ръка, огледа засъхналите корички на раните и се намръщи. Не трепереше.

— Не вярвах, че ще успея.

— А?

— Да победя Орсо. Мислех, че мога да докопам трима. Може би четирима, преди да ме спипат. Не вярвах, че ще оцелея толкова дълго. Никога не съм очаквала, че мога наистина да успея.

— А сега можем да кажем, че предимството е на твоя страна. Колко бързо се съживява надеждата. — Рогонт се изправи пред огледалото. Високо огледало, с разноцветните цветя на визеринските майстори по края. Докато го гледаше как позира, не можеше да повярва, че някога и тя е била толкова суетна. Колко часове бе загубила да се кипри пред огледалото. Колко пари бяха пръснали двамата с Бена за дрехи. Падането от планината, потрошеното тяло, осакатената ръка и шестте месеца живот като куче я бяха излекували поне от това. Може би трябваше да предложи същия лек на Рогонт.

Херцогът вдигна гордо брадичка и се изпъчи. Намръщи се, издиша и докосна една дълга резка до ключицата си.

— Проклятие!

— Да не си се одраскал с пиличка за нокти?

— Подобен дивашки удар с меч можеше да убие някой не толкова величествен. Трябва да знаеш! Но го изтърпях без оплакване и се борех като тигър. Кръвта течеше и течеше по бронята ми! Почвам да подозирам, че дори може да ми остане белег.

— Несъмнено ще го носиш с огромна гордост. Може да изрежеш всичките си ризи, за да се перчиш пред хората.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да реша, че ми се подиграваш. Нали осъзнаваш, че ако всичко се развие според плановете ми, а те вървят съвсем както трябва, скоро ще насочваш сарказма си към краля на Стирия. Даже вече съм си поръчал корона, при Зобен Касум, известния бижутер от Коронтиз…

— Несъмнено изработена от гуркулско злато.

Рогонт се намръщи.

— Светът не е толкова прост, генерал Муркато. Бушува велика война.

Тя изсумтя.

— Мислех, че си я изпуснал. Все пак Кървавите години са към края си.

Той изсумтя на свой ред.

— Кървавите години са само дребно сражение. Войната е започнала много преди да се родим. Борба между гуркулите и Съюза. Или между силите, които ги контролират. Църквата на Гуркул и банките на Съюза. Бойните полета са навсякъде и всеки трябва да вземе страна. По средата са само труповете. Орсо е със Съюза. Орсо има подкрепата на банките. И аз си имам своите… поддръжници. Всеки мъж трябва да коленичи пред някого.

— Може би не си забелязал, но аз не съм мъж.

Рогонт се усмихна.

— О, забелязах. Това беше второто нещо, което ме привлече към теб.