Отмъщението на Монца

— Искаш да живееш, а, шибаняк? — изсъска Тръпката с озъбена усмивка и стисна по-силно. Фоскар риташе безпомощно, гърчеше се мълчаливо, лицето му стана розово, после червено и накрая мораво. Тръпката хвана главата му, вдигна я достатъчно близо, че почти да я целуне, и я удари в камъните. Чу се остър пукот. Ботушите на Фоскар потръпнаха, веригата между тях издрънча. Тръпката намести ръцете си на врата му за по-добра хватка, вдигна главата отново, без да бърза, и тя тресна в пода с глухо тупване. Фоскар изплези език, единият му клепач затрепери, изпод косата потече кръв.

Тръпката изръмжа нещо на северняшки вдигна отново главата на Фоскар и я удари в пода. Приличаше на зидар, който намества камък в зид. Отново и отново. Монца гледаше с отворена уста и не правеше нищо. Не беше сигурна какво трябва да направи. Да го спре или да му помогне. Стената и подът се покриха с пръски кръв. През пукането на строшени кости Монца чуваше глас. Сякаш гласът на Бена, който все още й повтаряше да го направи. Осъзна, че чува Дружелюбния, който спокойно броеше колко пъти се удря черепът на Фоскар в пода. Беше стигнал до единайсет.

Тръпката вдигна обезобразената глава на принца, примигна и я пусна.

— Май стига. — Изправи се бавно, стъпил от двете страни на трупа. — Ха. — Погледна дланите си, после се озърна, сякаш търсеше в какво да ги обърше. Накрая ги отри една в друга, размаза тъмната кръв чак до лактите си. — Още един. — Погледна странично с окото си и се усмихна гадно. — Шест от седем, а, Монца?

— Шест и едно — каза Дружелюбния на себе си.

— Всичко става, както си мечтаеше.

Тя гледаше Фоскар. Главата му беше отметната на една страна, очите гледаха към стената. От разбития му череп течеше кръв и се събираше на черна локва. Тънкият й глас сякаш идваше от много далече.

— Защо го…

— Защо не? — прошепна Тръпката и пристъпи към нея. Тя видя отражението на собственото си пребледняло насинено лице в металната сфера. — Нали затова дойдохме тук? Нали затова се бихме цял ден в тинята? Мислех, че никога не се отмяташ. Каза, че милостта и страхливостта са едно и също, и още цял куп глупости. В името на мъртвите! — Усмихна се. Обезобразената плът почти не помръдна. Бузите му бяха опръскани с кръв. — Почти мога да се закълна, че не си и наполовина толкова зла кучка, на каквато се преструваш.

Подвижни пясъци

Морвийр се вмъкна в огромната зала за аудиенции на херцог Орсо, като се стараеше максимално да не привлича внимание. За толкова необятно и впечатляващо помещение имаше твърде малко хора. Може би вследствие на затрудненията, в които се бе озовал владетелят. Катастрофалната загуба на най-важната битка в историята на Стирия несъмнено отблъскваше посетителите. Но пък Морвийр винаги го теглеше към работодатели в затруднено положение. Те плащаха най-добре. Великият херцог на Талинс все още изглеждаше величествено. Седеше на украсен стол на висок подиум, облечен в обшито със злато кадифе, и се мръщеше с царствен гняв над шлемовете на половин дузина не по-малко намръщени стражи. От двете му страни стояха двама абсолютно противоположни мъже. Отляво пълен възрастен мъж с червено лице — златните копчета на яката му бяха закопчани така, сякаш държеше да се удуши. Беше опитал напразно да прикрие плешивината си с няколко дълги кичура сива коса, отгледани специално за целта. Камерхерът на Орсо. Отдясно стоеше млад мъж с къдрава коса и дрехи за пътуване, подпрян на дълга тояга. Морвийр имаше дразнещото усещане, че го е виждал, но не можеше да се сети къде, а отношенията му с херцога бяха леко тревожна мистерия, засега.

Единственият друг посетител беше с гръб към Морвийр, добре облечен, свел глава в поклон и с шапка в ръка. Блясъкът от пот по плешивото му теме се виждаше още от вратата.

— Каква помощ от зет ми, върховния крал на Съюза? — настояваше Орсо със сърдит тон.

Гласът на посланика, какъвто очевидно бе мъжът, звучеше като скимтене на сритано псе, което очаква още бой.

— Вашият зет изпраща искрените си съжаления…

— Така ли? Но не и войници! Какво да направя? Да обстрелвам враговете си със съжалението му ли?

— Армиите му са изцяло заети с неуспешната ни война на север, а бунтът в град Ростод създава допълнителни трудности. Благородниците заговорничат. Селяните се вълнуват. Търговците…

— Търговците искат пари. Разбирам. Ако извиненията бяха войници, щеше да ми е пратил цял легион.

— Той е потънал в неприятности…

— Той ли е потънал? Той? Неговите синове ли убиха? Неговите ли войници изклаха? Неговите ли надежди рухнаха?

Посланикът закърши ръце.

— Ваше превъзходителство, той е затрупан с проблеми. Съжаленията му са безкрайни…