Отмъщението на Монца

Плъзна се по павираната улица към стената на къщата. Сърцето му биеше необичайно бързо, дланите му бяха лепкави от пот. Мина тихо през обраслата градинка и се приближи към осветения прозорец. Надникна вътре колебливо и почти със страх. Три деца седяха на стар червен килим до малкия огън. Две момичета и момче с еднакви рижи коси. Играеха си с шарено дървено конче на колела. Катереха се на него, бутаха се, падаха и пищяха от удоволствие. Той продължи да клечи и да ги гледа запленено.

Невинни. Неоформени. Пълни с възможности. Преди да почнат да правят избори или да изгубят възможностите за избор. Преди вратите да се затворят и да ги отпратят по единствения път. Преди да коленичат. Сега, за този кратък момент, можеха да са всякакви.

— Брей. Виж ти кой дошъл.

Клечеше на покрива на ниската барака. Главата й беше наклонена настрани, светлината от прозорците от другата страна на улицата осветяваше част от лицето й. Рошава червена коса, червена вежда, присвито око, лунички, ъгълче на намръщена уста. От единия й юмрук висеше верига, заостреният метален кръст се поклащаше в края й.

Шенкт въздъхна.

— Спипа ме.

Тя се плъзна по стената и скочи ловко на земята; веригата подрънкваше. Изправи се, висока и стройна, направи крачка към него и вдигна ръка.

Той си пое дъх, бавно, бавно.

Виждаше всеки детайл по лицето й, бръчките, луничките, светлите косъмчета на горната устна, русолявите мигли…

Чуваше как сърцето й бие тежко, като таран по порта.

Дум… дум… дум…

Тя го прегърна през врата и го целуна. Той притисна слабото й тяло към себе си. Тя зарови пръсти в косата му, а веригата обърса раменете му. Висящото желязо го почукваше леко отзад по бедрото. Дълга, нежна целувка, която го накара да се разтрепери от устните до пръстите на краката.

Тя се отдръпна.

— Не сме се виждали отдавна, Кас.

— Знам.

— Твърде отдавна.

— Знам.

Тя кимна към прозореца.

— Липсваш им.

— Може ли…

— Знаеш, че може.

Поведе го през вратата и по коридора. Окачи веригата на стената — кръстовидният нож продължи да се полюшва. Най-голямото момиче изскочи от стаята и щом го зърна, спря.

— Аз съм. — Той тръгна бавно към нея. Гласът му беше прегракнал. — Аз съм. — Другите две деца също се появиха и надникнаха зад сестра си. Шенкт не се боеше от никого, но пред тези деца беше страхливец. — Нося ви нещо. — Посегна към джоба си с треперещи пръсти.

— Кас. — Протегна издяланото куче и момченцето с неговото име го грабна с усмивка. — Канди. — Сложи птичката в ръцете на най-малкото момиченце и то я зяпна глупаво. — И за теб, Тий. — Подаде котката на най-голямото момиче.

То я взе.

— Никой не ме нарича вече така.

— Съжалявам, толкова време мина. — Докосна косата на момичето, но то потръпна и Шенкт дръпна притеснено ръка. Усети тежестта на касапския нож под якето си, изправи се рязко и направи крачка назад. Децата го гледаха, стиснали издяланите животни.

— Лягайте си — каза Шило. — Той ще остане и утре. — Погледна го и сбърчи луничавия си нос. — Нали, Кас?

— Да.

Тя укроти мрънкането и посочи стълбите.

— Лягайте си. — Те отстъпиха бавно, стъпка по стъпка. Момчето се прозяваше, а малкото момиче клатеше глава. Голямото се оплакваше, че не е уморено. — После ще дойда да ви попея. Ако сте тихи, може и баща ви да дойде, да изтананика ниските части. — Малкото момиче му се усмихна от дупката на перилата на върха на стълбището, докато Шило го избутваше в дневната и затваряше вратата.

— Колко са пораснали — промърмори той.

— Това им е работата. Защо си тук?

— Не може ли просто…

— Знаеш, че можеш, но не го правиш. Защо си… — Видя рубина на пръста му и се намръщи. — Това е пръстенът на Муркато.

— Загуби го в Пуранти. Почти я настигнах там.

— Настигна я? Защо?

Той направи пауза.

— Тя се въвлече… в моето отмъщение.

— Ти и твоето отмъщение. Не мислиш ли, че ще си по-щастлив, ако го забравиш?

— Скалата може да е по-щастлива, ако е птица и лети свободно над земята. Скалата не е птица. Ти работеше ли за Муркато?

— Да. И какво?

— Къде е тя?

— Затова ли си дошъл?

— Да. — Той погледна към тавана. — И заради тях. — След това обратно към очите й. — И за теб.

Витари се усмихна, около очите й се събраха бръчици. Той се изненада колко обича да вижда тези бръчици.

— Кас, Кас. За толкова умно копеле си наистина тъпо копеле. Винаги търсиш грешните неща на грешните места. Муркато е в Осприя при Рогонт. Даже се сражава в битката. Всеки с уши щеше да чуе.

— Не чух.

— Защото не слушаш. Сега е дружка със Закъсняващия херцог. Предполагам, че ще я сложи на мястото на Орсо, за да контролира народа на Талинс, когато посегне към короната.

— Значи ще тръгне с него към Талинс?

— Точно така.

— И аз ще ги последвам. Обратно в Талинс. — Шенкт се намръщи. — Можех просто да си седя там и да я чакам.

— Така става, като непрекъснато преследваш нещо. По-добре да го изчакаш само да дойде при теб.

— Бях сигурен, че ще си намериш друг мъж досега.

— Намерих двама. Не ставаха. — Тя протегна ръка. — Готов ли си да тананикаш?

— Винаги. — Хвана ръката й и тя го поведе през стаята, през вратата и към стълбите.

VII Талинс