Отмъщението на Монца

Краката я боляха, задникът й се бе протрил от яздене, раменете и вратът й бяха схванати и постоянно кривеше глава като сова, в напразен опит да се отпусне. Ако някой източник на агония се отдръпнеше за момент, друг мигновено попълваше празнината. Стърчащото й нещастно кутре сякаш беше вързано със струна от болка към лакътя — жегваше я всеки път щом помръднеше ръка. Безмилостното слънце печеше в яркото синьо небе, караше я да се мръщи и засилваше главоболието около монетите в черепа й. Потта се стичаше по главата, капеше по врата, събираше се в белезите от гаротата на Гоба и ги караше да сърбят изключително дразнещо. Кожата й беше влажна и лепкава. Пържеше се в бронята като риба в тиган. Рогонт я беше облякъл като идиотска представа за Богинята на войната. Неприятна комбинация от лъскава стомана и бродирана коприна, предлагаща удобство на кована броня и защита на нощница. Уж беше изработена от оръжейника на Рогонт, но на златистия нагръдник имаше доста повече място за цици, отколкото бе нужно. Според Закъсняващия херцог хората искаха да видят точно това.

И наистина много хора се бяха събрали да гледат.

Тълпите изпълваха тесните улици на Талинс. Натискаха се по прозорци и покриви, за да я зърнат. Трупаха се по площади и градинки, хвърляха цветя, вееха флагове и кипяха от надежда. Викаха, крещяха, свиркаха, пляскаха и се надпреварваха кой да проглуши кънтящия й череп. По кръстовищата се бяха събрали оркестри, които подхващаха военни маршове, щом се приближеше, след което музиката продължаваше да я следва и мелодията се смесваше с марша на следващите музиканти в едно безумно патриотично изпълнение.

Беше като при триумфа й след победата при Суит Пайнс, само че сега беше по-възрастна и в още по-лошо настроение. Брат й гниеше в земята и не се радваше на славата. А зад гърба й не беше старият приятел Орсо, а старият враг Рогонт. Може би накрая историята се свеждаше до това. Човек можеше да се надява само да смени едно гадно копеле с друго.

Минаха по Моста на сълзите, по Моста на монетите и Моста на чайките, с надвисналите птичи статуи, които гледаха мрачно процесията. Река Етрис се влачеше бавно под тях. След всеки ъгъл избухваше вълна аплодисменти. И й прилошаваше. Сърцето й думкаше. Очакваше всеки момент да я убият. Стрелите и остриетата изглеждаха много по-вероятни от цветята и милите думи, а и щяха да са по-заслужени. Агенти на херцог Орсо или на Съюза, или стотици други с лична вражда към нея. Ако тя беше в тълпата и видеше някаква жена да минава, облечена по този начин, щеше да я убие, ей така, за общото благо. Но явно Рогонт беше разпръснал слуховете си добре. Жителите на Талинс я обичаха. Или харесваха идеята за нея. Или поне изглеждаха така.

Викаха името й и името на брат й и изреждаха имената на победите. Афиери. Каприл. Муселия. Суит Пайнс. Хай Бенк. Бродовете на Сулва също. Монца се чудеше дали знаят на какво се радват. Места, на които бе оставила поле от трупове. Главата на Кантейн, побита над портите на Борлета. Ножът й в окото на Хермон. Гоба, насечен на парчета и оглозган от плъховете в подземията под краката им. Мотис и писарите му, с отровени книги, отровени пръсти, отровени езици. Арио и изкланите му гости в „Кардоти“. Ганмарк и избитите му стражи, Верния, висящ на колелото, Фоскар, с череп, разбит в пода. Цели каруци трупове. За някои съжаляваше, за други не. Но за никой не си струваше да се празнува. Намръщи се към щастливите лица по прозорците. Може би по това се различаваше от тези хора. Може би те просто харесваха трупове, стига да не са техните.

Погледна през рамо към така наречените си съюзници, но това изобщо не я успокои. Великият херцог Рогонт, бъдещият крал, се усмихваше на тълпата, заобиколен от бдителни стражи. Човек, чиято любов щеше да трае само докато имаше полза от нея. Тръпката, с проблясващо метално око. Човек, който под нейно влияние се бе превърнал от симпатичен оптимист в обезобразен убиец. Коска й намигна. Най-ненадеждният съюзник и най-непредсказуемият враг на света. А още не беше ясно кое от двете е. Дружелюбния… Кой знаеше какво се крие зад тези вечно празни очи?

Отзад яздеха оцелелите лидери на Лигата на Осемте. Или Деветте. Лироцио от Пуранти с изящните си мустаци, който срочно се бе прехвърлил обратно при Рогонт, след кратка забежка с Орсо. Графиня Котарда с вечно бдителния си чичо зад нея. Патин, Първи гражданин на Никанте, с императорско държане и селски дрехи, който бе пропуснал битката при бродовете, но беше повече от доволен да сподели победата. Имаше дори представители на градове, които бе плячкосала по заповед на Орсо. Граждани на Муселия и Етрея. Тук бе и палавата млада племенница на Кантейн, която внезапно се бе оказала херцогиня на Борлета и видимо се наслаждаваше на това.

Хора, които смяташе за врагове от толкова време, че й беше трудно да промени възприятията си. Като гледаше лицата им, явно усещането беше двустранно. Тя беше паякът в шкафа, който трябваше да изтърпят, за да се отърват от мухите. Но щом това станеше, кой иска паяци в салатата си?