Отмъщението на Монца

Яздеха по безкрайната крайбрежна улица, чайките се въртяха и кряскаха над тях. Носът й беше изпълнен с гнилата солена миризма на Талинс. Покрай корабостроителницата. Корпусите на два недовършени бойни кораба стояха на подпори като скелетите на изхвърлени на брега китове. Покрай работилниците за въжета, платна, дъскорезниците, ковачниците за вериги и месингов обков. Покрай смърдящия рибен пазар с празни сергии. За първи път без хора, откакто победата й при Суит Пайнс беше изкарала цялото население по улиците.

Стените бяха окичени с плакати, както обикновено след изобретяването на печатарската преса. Стари победи, предупреждения, инициативи, патриотични глупости, слой върху слой. Последните показваха женско лице, строго, открито, със студена красота. Монца осъзна със спазъм в корема, че се предполага да е нейното. Отдолу пишеше: Сила, Кураж, Слава. Орсо беше казал, че за да превърнеш една лъжа в истина, просто трябва да я повтаряш достатъчно високо и често. И ето дръзкото й лице се повтаряше непрекъснато по разпокъсаните плакати на побелелите от сол стени. Имаше и други плакати, как вдига меч под надписа: Не се Предавай, Не Отстъпвай, Не Прощавай. Над тях, на тухлите, с червена боя и високи букви беше изписана една проста дума:

Отмъщение.

На безкрайните кейове имаше рибарски лодки, съдове за забавление, търговски кораби от всяка нация под слънцето. Клатеха се на вълните, такелажът им беше окичен с моряци, които искаха да видят как Змията на Талинс завзема града.

Точно както се бе страхувал Орсо.

Коска се чувстваше почти идеално.

Беше топло, но от проблясващото море подухваше хладен ветрец, а една от все по-нарастващата му колекция шапки му пазеше сянка на очите. Положението беше опасно, защото в тълпата сигурно имаше не един убиец, но за първи път наоколо имаше по-мразени мишени. Питие, питие, питие. Разбира се, гласът в главата му не млъкваше никога. Но вече беше намусено мърморене, а не отчаян вопъл, и виковете на тълпата определено го заглушаваха.

Всъщност много приличаше на Осприя след знаменитата му победа в Битката за Островите, като се махне миризмата на водорасли. Тогава стоеше изправен на стремената начело на колоната и приветстваше аплодисментите. Викаше, „Моля ви, не!“, но всъщност имаше предвид „Още, още!“. Великата херцогиня Сефелин, лелята на Рогонт, се къпеше в отразената му слава броени дни преди да опита да го отрови. Месеци преди нещата да се обърнат срещу нея и самата тя да бъде отровена. Ето това беше политиката в Стирия. Чак се зачуди за момент защо се замесва в нея.

— Обстановката се променя, хората остаряват, лицата се сменят, но аплодисментите си остават същите, жизнени, заразителни и толкова краткотрайни.

— Аха — изръмжа Тръпката. Явно това беше основна част от разговора на северняка напоследък, но устройваше Коска напълно. Въпреки всичките си усилия да се промени винаги предпочиташе да говори, а не да слуша.

— Винаги съм мразел Орсо, разбира се, но не изпитвам радост от свалянето му. — В дъното на улицата се виждаше висока статуя на страховития херцог на Талинс. Орсо беше известен покровител на скулптори, стига да използваха него за модел. Около нея беше издигнато скеле и хората удряха жизнерадостно лицето с чукове. — Вчерашните герои отшумяват толкова бързо. Както отшумях и аз.

— Но явно се завърна.

— Точно за това говоря! Всички се носим по течението. Чуй как превъзнасят Рогонт и съюзниците му, доскоро смятани за най-долните отрепки на света. — Посочи към плакатите на стената, които показваха как херцог Орсо завира главата си в тоалетна. — Смъкни само най-горния и ще видиш други, които обиждат половината от тази процесия по най-груб начин. Спомням си един, на който Рогонт сереше в чиния, а херцог Салиер ръчкаше с вилица. И друг, на който херцог Лироцио яхаше коня си. И като казвам „яхаше“…

— Ха — подсмихна се Тръпката.

— Конят не беше впечатлен. Ако поровиш достатъчно, трябва да призная със срам, че ще има и такива, които ме изкарват най-черния разбойник в Кръга на света, а сега… — Коска изпрати въздушна целувка към група жени на някакъв балкон. Те се усмихнаха и го посочиха, сякаш наистина беше герой.

Севернякът сви рамене.

— Тук хората не тежат. Вятърът ги духа, накъдето си поиска.

— Аз съм пътувал доста — ако бягането от един военен конфликт към друг се броеше — и от опит мога да ти кажа, че хората са еднакви навсякъде. — Коска отвори манерката си. — Хората може да имат дълбоко благородни и принципни вярвания за света, но откриват, че са много неудобни, когато се наложи да ги приложат спрямо себе си. Малко хора оставят морала да застане на пътя на изгодата. Дори на удобството. Човек, който наистина вярва в нещо, отвъд границата, която би му струвало, е рядко и опасно нещо.

— Само малцина избират тежкия път само защото е правилният.

Коска отпи, намръщи се и прокара език по зъбите си.