Отмъщението на Монца

Мислеше как я намушква, посича и наранява по десет различни начина. Мислеше си за белезите на ребрата й и как би плъзнал ножа си между тях. Белезите на врата й и как пръстите му щяха да полегнат на точното място, за да я удушат. Предполагаше, че ще му е добре да е до нея за последно. Странно, че бе спасил живота й толкова пъти, рискувайки своя, а сега мислеше само какъв е най-добрият начин да я убие. Кървавия Девет беше прав. Между любовта и омразата имаше разстояние колкото острието на един нож.

Тръпката знаеше сто начина, по които да убие жена. Проблемът беше къде и кога. Тя беше постоянно нащрек и очакваше покушение. Може би не от него, но все отнякъде. Несъмнено имаше и други хора, които я дебнеха. Рогонт го знаеше и беше внимателен с нея като скъперник със съкровището си. Искаше тя да привлече населението на негова страна и постоянно я охраняваше. Тръпката трябваше да изчака и да подбере момента. Трябваше да е търпелив. Карлот беше права. Нищо хубаво не става бързо.

— Стой близо до нея.

— А? — Самият Велик херцог Рогонт се беше приближил от сляпата му страна. Тръпката едва се сдържа да не стовари юмрук в усмихнатото красиво лице.

— Орсо още има приятели наоколо. — Очите на Рогонт оглеждаха нервно тълпата. — Агенти. Убийци. Навсякъде дебне опасност.

— Опасност? Всички изглеждат толкова щастливи.

— Шегуваш ли се?

— Не знам как се прави. — Лицето на Тръпката беше спокойно, отпуснато. Рогонт не можеше да разбере дали му се подиграва.

— Стой близо до нея! Нали уж си телохранител!

— Знам какво съм. — Тръпката докара най-широката си усмивка. — Не се безпокой за това. — Смушка коня си напред. По-близо до Монца, както му бяха наредили. Достатъчно близо, за да види как мускулите на стиснатата й челюст потръпват. Достатъчно близо, за да извади брадвата и да й разцепи черепа.

— Знам какво съм — прошепна той. Не беше чудовище. Просто му беше писнало.

Процесията най-сетне стигна центъра на града, на площада пред древната сграда на Сената. Покривът й беше паднал преди векове, а мраморните стъпала бяха напукани и по тях растяха бурени. По изтритите от времето фигури на забравени богове на фронтона бяха накацали крякащи чайки. Десетте големи колони, които го поддържаха, не изглеждаха в добро състояние, оклепани с курешки и останки от стари плакати. Но могъщата реликва все още се извисяваше над околните сгради, знак за изгубеното величие на Новата империя. От стъпалата започваше каменна платформа, която се простираше сред човешкото море на площада. В единия ъгъл беше древната статуя на Скарпиус, висока четири човешки ръста, как дава надежда на света. Протегнатата ръка се бе отчупила в китката преди няколкостотин години и в пристъп на невероятна прозорливост никой не се бе опитал да я оправи. Край статуята, стъпалата и колоните стояха мрачни стражи. Носеха куртки с кръста на Талинс, но Монца знаеше, че са хора на Рогонт. Уж цяла Стирия беше едно семейство, но войници в синьото на Осприя нямаше да се приемат добре тук.

Скочи от коня и тръгна през тесния проход в тълпата. Хората се бутаха в стражите и молеха за благословията й. Сякаш докосването й беше нещо добро. Досега не беше помогнало на никого. Тя продължи, гледаше все така право напред. Челюстта я болеше от стискане. Очакваше всеки миг острието, стрелата или иглата, която щеше да донесе края. С радост щеше да убие някого за сладкото забвение от лула, но напоследък се опитваше да намали и убиването, и пушенето.

Стигна до стъпалата. Скарпиус се извисяваше и я гледаше със зацапаните си очи, сякаш казваше: „Тази кучка ли е най-доброто, което измислихте?“. Зачуди се дали чудовищният фронтон няма да избере този миг да рухне и да погребе лидерите на Стирия под тонове камъни. Всъщност една част от нея се молеше това да се случи и да донесе бърз край на цялата тази мизерия.

Трима изтъкнати граждани, тоест най-хитрите и алчните, стояха нервно в центъра на платформата, потяха се в скъпите си дрехи и я гледаха гладно, като гъски паница с трохи. Поклониха се, щом тя и Рогонт ги приближиха, със синхрон, който намекваше, че са репетирали. Това успя да я раздразни още повече.

— Изправете се — изръмжа Монца.

Рогонт протегна ръка.

— Къде е диадемата? — И щракна с пръсти. — Диадемата, диадемата!

Най-предният от гражданите изглеждаше като карикатура на мъдростта. Крив нос, снежнобяла брада и хриплив глас. Зелената му филцова шапка приличаше на обърнато нощно гърне.

— Мадам, аз съм Рюбин, избран да говори от името на гражданите.

— Аз съм Скавиер. — Едра жена с огромно деколте.

— А аз Груло. — Висок строен мъж, плешив като задник, който почти избута Скавиер.

— Двамата ни най-старши търговци — обясни Рюбин.

Рогонт не беше впечатлен.

— И?

— С ваше позволение, ваше превъзходителство, се надяваме да обсъдим някои подробности от уговорката ни…

— Да? Казвай!

— По отношение на титлата. Надявахме се да не навлизаме в благородничеството. Велика херцогиня напомня твърде много на тиранията на Орсо.

— Надявахме се — Груло размаха вулгарно изглеждащ пръстен — на нещо, което да отразява властта на обикновените хора.