Отмъщението на Монца

— Всички търсим изкупление — промърмори къдравият. — Новините за оцеляването на Муркато се разпространяват като горски пожар. Плакати с нейното лице на всеки ъгъл. — Вярно, Морвийр ги беше видял, докато вървеше през града. — Казват, че сте я пронизали в сърцето, но е оживяла, ваше превъзходителство.

— Ако я бях пронизал, определено нямаше да целя сърцето — изсумтя херцогът. — То несъмнено е най-неуязвимият й орган.

— Казват, че сте я изгорили, удавили, нарязали на парчета и хвърлили от балкона, но я зашили и се оправила. Че убила двеста души при бродовете на Сулва. Че нападнала сама строя ви и разпиляла войниците като листа на вятъра.

— Запазената марка на Рогонт — изсъска херцогът през зъби. — Това копеле е родено за писач на евтини приказки, а не за владетел. Скоро ще чуем, че на Муркато са й пораснали крила и е родила второто пришествие на Еюз!

— Няма да се изненадам. Плакатите я обявяват за инструмент на Орисиите, изпратен да отърве Стирия от тиранията ви.

— Значи съм тиран? — Херцогът се подсмихна тъжно. — Колко бързо се мени вятърът в модерната епоха!

— Казват, че не може да бъде убита.

— Така ли? — Кървясалите очи на Орсо се обърнаха към Морвийр. — Ти какво ще кажеш, отровителю?

— Ваше превъзходителство. — Морвийр се наведе в най-ниския възможен поклон. — Изградил съм успешна кариера върху факта, че всяко живо нещо може да бъде лишено от живот. По-скоро, винаги съм се учудвал колко лесно е едно убийство, а не колко невъзможно.

— Искаш ли да го докажеш?

— Ваше превъзходителство, само смирено моля единствено за възможност. — Морвийр се поклони вече невъзможно ниско.

— Давам ти я. Убий Монцаро Муркато. Убий Никомо Коска. Убий графиня Котарда от Афоя. Убий херцог Лироцио от Пуранти. Убий първия гражданин на Никанте Патин. Убий канцлер Соториус от Сипани. Убий Великия херцог Рогонт, преди да стане крал. Може и да не получа Стирия, но поне ще получа отмъщение. За това можеш да си сигурен.

В началото Морвийр се усмихваше топло. Към края вече поддържаше озъбването си с огромно усилие. Смелата му маневра беше довела до неочаквани резултати. Това му напомни как бе опитал да отмъсти на четирима свои мъчители в сиропиталището, като сложи ланкамова сол във водата, което, разбира се, доведе до печалната кончина на целия персонал и повечето деца.

— Ваше превъзходителство — изхриптя той. — Това са много убийства.

— И много имена за малкия ти списък, нали? Но наградата също ще е много голяма. Можеш да разчиташ на това. Нали, господин Сулфур?

— Така е. — Сулфур вдигна очи от ноктите си към Морвийр. Разноцветни очи, едно синьо и едно зелено. — Аз съм представител на Банкова къща „Валинт и Балк“.

— Аха. — Морвийр си спомни кой е този човек с искрено безпокойство. Беше го видял да говори в банката с Мотис. — Аха. Наистина нямах ни най-малка представа… — Искаше му се да не беше убивал Дей. Така можеше шумно да я обвини и да има какво да хвърли в подземията на херцога. За щастие господин Сулфур явно не търсеше изкупителни жертви. Засега.

— Както казахте, вие сте само оръжие. Ако режете така остро и за нас, няма от какво да се притеснявате. Освен това Мотис беше ужасно скучен. Какво ще кажете за един милион, в случай на успех?

— Един… милион? — заекна Морвийр.

— Всяко живо нещо може да бъде лишено от живот. — Орсо се наведе и впери очи в лицето на Морвийр. — Почвай работа!

Стигна по тъмно. В мръсните прозорци светеха лампи, а звездите бяха разпилени по нежното небе като диаманти на бижутерска витрина.

Шенкт не обичаше Афоя. Беше учил тук като млад, преди да коленичи пред господаря си и преди да се закълне, че повече няма да коленичи. Беше се влюбил в жена. Твърде богата, твърде стара и твърде красива за него — и беше направен на глупак. Улиците бяха пълни не само със стари колони и сухи палми, а и със следи от младежки срам, ревност и крещяща несправедливост. Странно как колкото и да загрубее кожата ти, раните от младостта остават.

Шенкт не харесваше Афоя, но следата водеше насам. Трябваше нещо повече от грозни спомени, за да зареже една работа наполовина.

— Това ли е къщата? — Беше забутана в задните улички на най-стария квартал, далеч от оживените улици, където имената на управниците бяха изписани на стените заедно с най-добрите им качества и други, доста по-обидни думи и картинки. Малка къща със схлупен покрив, натикана между някакъв склад и килната барака.

— Това е. — Гласът на просяка беше мек и миризлив, като гнил плод.

— Добре. — Шенкт натика пет монети в мръсната му ръка. — Това е за теб. — Затвори юмрука на мъжа около парите и го задържа за момент. — Никога не се връщай тук. — Стисна по-силно. — Никога.