Отмъщението на Монца

Нещо го сръга в бедрото под масата и той почти подскочи. Между краката му се подаваше дръжката на дълъг нож. Бойно оръжие. Металният предпазител сияеше в оранжево, ножницата лежеше в ръката на жената.

— Вземи го.

— Не съм казал, че ще убия някого.

— Знам какво каза. Ножът е, за да изглеждаш представително пред Саджаам.

Не харесваше жени, които ръгат ножове между краката му.

— Не съм казал, че съм съгласен да убия някого.

— Не съм казала, че си казал.

— Добре. Само за да знаеш. — Той взе ножа и го прибра под палтото си.

Ножът се притискаше към гърдите му като стара любов, завърнала се за нови ласки. Тръпката знаеше, че това не е за гордост. Всеки глупак можеше да носи нож. Но въпреки това му харесваше тежестта, притисната в ребрата. Имаше чувството, че отново е някой.

Беше дошъл в Стирия, за да потърси почтена работа. Но като нямаше пари, трябваше да опре и до непочтената. А определено не беше виждал по-съмнително изглеждащо място. Тежка врата на стена без прозорци, пазена от двама едри мъже. По начина, по който стояха, очевидно имаха оръжия и бяха готови да ги използват. Единият беше тъмнокож южняк с бухнала черна коса.

— Какво искаш? — попита той, докато другият мяташе враждебни погледи.

— Да видя Саджаам.

— Имаш ли оръжие? — Тръпката му подаде ножа с дръжката напред. — Ела с мен.

Пантите изскърцаха и вратата се отвори.

Въздухът вътре беше застоял и мъглив от сладникавия пушек. Тръпката за малко да се закашля, очите му се насълзиха. Беше мрачно и тихо, твърде топло, за да е приятно след студа навън. Лампи от оцветено стъкло хвърляха сенки по мръсните стени — зелено, червено, жълто. Това място беше като лош сън.

Навсякъде висяха мръсни копринени завеси. По възглавниците на пода седяха полуголи полузаспали хора. Един мъж лежеше по гръб с отворена уста, а от лулата му още излизаше пушек. До него беше притисната жена. Лицата и на двамата бяха изпотени и отпуснати като на трупове. Неприятна кръстоска между наслада и отчаяние с превес на второто.

— Насам.

Тръпката последва водача си по мрачен коридор. Една жена ги изгледа с празен поглед, но не каза нищо. Отнякъде се чуваше отнесено и почти отегчено пъшкане.

Минаха през завеса от тракащи мъниста и се озоваха в по-малко запушено, но по-опасно изглеждащо помещение. Вътре имаше мъже от всякакви раси. Ако се съдеше по вида им, бяха привикнали към насилие. Осем седяха около маса, отрупана с чаши, бутилки и дребни пари, и играеха карти. В сенките се въртяха още неколцина. Тръпката веднага зърна застрашителния сатър близо до единия, но беше убеден, че това съвсем не е единственото оръжие в помещението. На стената имаше часовник с махало и люлеенето му доизостри и без това опънатите му нерви.

Един едър мъж седеше на мястото, което според северняшките традиции бе запазено за вожда. Стар човек с набръчкано лице, като овехтял пергамент. Кожата му беше лъскаво черна, а късата коса и брадата бяха посивели. Държеше златна монета и не спираше да я върти между пръстите си. Пазачът се наведе и прошепна нещо в ухото му, след което му подаде ножа. Всички погледи се насочиха към Тръпката. Внезапно започна да му се струва, че една монета е твърде малко заплащане за подобна работа.

— Ти ли си Саджаам? — Гласът му излезе по-високо и пискливо, отколкото искаше.

Усмивката на стареца беше като жълта резка на черното лице.

— Така се казвам и добрите ми приятели ще потвърдят. Знаеш ли, че може да се разберат много неща за човек по това какво оръжие носи.

— Така ли?

Саджаам измъкна ножа и погледна острието, което отразяваше светлината на свещите.

— Не е скъп, но не е и евтин. Добър за работа и острието не е нащърбено. Остро, тежко и издаващо професионализъм. Попаднах ли в целта?

— Достатъчно близо. — Този явно обичаше да философства и Тръпката не си направи труда да каже, че ножът не е негов. Колкото по-малко говореше, толкова по-бързо щеше да се измъкне.

— Как се казваш, приятелю? — Това с приятеля не звучеше много убедително.

— Каул Тръпката.

— Бррррр. — Саджаам сви рамене, сякаш имитираше, че му е студено, за да разсмее хората си. Нещо, което не беше трудно. — Ти си много, много далеч от дома, мой човек.

— Все едно не знам. Имам съобщение за теб. Никомо настоява да се срещнете.

Доброто настроение изтече от стаята като кръв от прерязано гърло.

— Къде?

— На обичайното място.

— Настоява, така ли? — Двама от хората на Саджаам се раздвижиха в сенките. — Страшно дръзко от негова страна. И защо моят стар приятел Никомо изпраща як северняк с оръжие, за да говори с мен? — В този момент Тръпката започна да осъзнава, че по неясни причини жената може да го е накиснала в големи лайна. Тя определено не беше въпросният Никомо. Но беше преглътнал достатъчно обиди през изминалите седмици и бе готов да умре, но не и да замълчи.

— Питай го сам. Не съм тук да си играем на въпроси. Никомо настоява да се срещнете на обичайното място. Това е. Ставай от дебелия си черен задник, преди да съм загубил търпение.

Настана продължителна и грозна пауза, докато всички осмисляха думите му.