Отмъщението на Монца

Дружелюбния вдигна за момент поглед и отново го заби надолу. Тъжни и странни очи. За момент се възцари тишина.

— Добър ли е? — попита Муркато.

— Най-добрият, който познавам. Или най-лошият, зависи от гледната точка. Запознахме се в Убежището.

— Какво е извършил, за да го затворят при теб и останалите негодници?

— Какво ли не.

Нова пауза.

— Не говори много като за човек с прякор Дружелюбния.

— И аз това си помислих, като се запознахме — отвърна Саджаам. — Предполагам, че прякорът е даден с ирония.

— Ирония ли? В затвора?

— В затвора попадат всякакви хора. Някои от нас дори имат чувство за хумор.

— Щом казваш. Трябва ми и малко хъск.

— За теб? Мислех, че е повече в стила на брат ти. За какво пък ти е хъск?

— Откога започна да разпитваш клиентите си, старче?

— Права си. — Той извади нещо от джоба си и й го подхвърли. Жената го улови във въздуха.

— Ако ми трябва още нещо, ще те уведомя.

— Нямам търпение! Винаги съм казвал, че някой ден ще ме затриеш, Монцаро. — Саджаам се обърна. — Някой ден ще ме затриеш.

Тръпката му препречи пътя.

— Върни ми ножа. — Не беше разбрал много от казаното, но знаеше, че се е замесил в нещо мътно и кърваво. Най-вероятно щеше да има нужда от добро оръжие.

— С удоволствие. — Саджаам тикна дръжката в ръката му. — На твое място бих си намерил по-голямо оръжие, ако възнамеряваш да останеш с нея. — Огледа ги и бавно поклати глава. — И вие, тримата герои, ще убиете херцог Орсо? Когато ви заловят, ми направете услуга. Умрете бързо и не издавайте името ми. — След тази жизнерадостна мисъл старецът изчезна в нощта.

Тръпката се обърна и видя, че жената, Муркато, го гледа в очите.

— Ами ти? Рибарството е скапан занаят. Почти толкова, колкото земеделието, но мирише по-гадно. — Тя протегна ръката с ръкавицата и среброто проблесна в мрака. — Имам нужда от още хора. Искаш ли си монетата? Или предпочиташ още петдесет?

Тръпката се намръщи, взрян в бляскавия метал. Всъщност беше убивал хора и за по-малко. Битки, вражди, дуели, при всякакви условия. Но тогава имаше причини. Не винаги добри, но все нещо, което да го оправдае. Никога не беше извършвал хладнокръвно убийство за пари.

— Този мъж, който ще убием… какво е направил?

— Ще ти докара петдесет монети. Това не е ли достатъчно?

— Не и за мен.

Тя се намръщи продължително. Този прям поглед вече го изнервяше по някакъв начин.

— А, значи си един от онези?

— От кои?

— Онези хора, които се нуждаят от причина. От извинение. Вие сте опасни негодници. Непредсказуеми. — Тя сви рамене. — Но щом питаш. Той уби брат ми.

Тръпката примигна. Думите й го върнаха в онзи ден, при това по-ярко, отколкото го помнеше. Пребледнялото лице на баща му. Вестта, че брат му е убит, след като му е била обещана милост. Как със сълзи в очите се закле да отмъсти. Клетва, която накрая бе престъпил, понеже реши да зареже кръвопролитията и да стане по-добър човек.

И сега тази жена се бе появила отникъде и му предлагаше шанс. „Той уби брат ми“. Може би щеше да откаже, при всяка друга причина. А може би просто му трябваха парите.

— Майната му — каза Тръпката. — Съгласен съм.

Шест и едно

Заровете показваха шест и едно. Най-голямата цифра и най-малката. Добро определение за живота на Дружелюбния. От най-ниското стъпало до висините на триумфа. И обратно.

Шест и едно прави седем. На седем години Дружелюбния бе извършил първото си престъпление. Но чак шест години по-късно го хванаха за първи път и получи първата си присъда. Тогава за пръв път написаха името му в голямата книга и го пратиха в Убежището. Беше откраднал, но не помнеше вече какво. Също така не помнеше и защо. Родителите му работеха усърдно, за да му осигурят всичко необходимо. Въпреки това бе откраднал. Може би някои мъже се раждаха, за да вършат злини. Поне съдиите му бяха казали така.

Прибра заровете в юмрука си, разклати ги добре и ги търкулна на камъните, гледаше ги с интерес. Винаги същата наслада и същото напрегнато очакване. Току-що хвърлените зарове можеха да покажат всичко, преди да спрат да се въртят. Наблюдаваше ги и пресмяташе шансове, вероятности, своя живот и този на северняка. Всички животи във великия град Талинс се въртяха с тях.

Шест и едно.

Дружелюбния се усмихна леко. Шансовете да се падне шест и едно втори път бяха едно към осемнайсет. Слаба вероятност, биха казали някои, гледайки към бъдещето. Но той се взираше в миналото и знаеше, че няма шанс да се паднат други числа. Какво предстоеше? Бъдещето бе винаги пълно с възможности. А миналото? Заминало и вкоравено, като тесто, изпечено на хляб. Нямаше връщане назад.

— Какво казват заровете?