Отмъщението на Монца

— Харесва ми — изръмжа Саджаам и се обърна към един от главорезите си. — Ти какво мислиш.

— Става, стига да ти се нрави подобен стил.

— В някои случаи. Големи приказки и наперено мъжкарство. Ако е твърде често, дразни, но в малки количества е забавно. Значи Никомо настоява да се срещнем, така ли?

— Така — отвърна Тръпката. Нямаше избор и реши да се остави на течението, с надеждата, че ще се измъкне невредим.

— Ами добре. — Старецът хвърли картите си и бавно стана. — Нека се знае, че старият Саджаам винаги си плаща дълговете. Щом Никомо иска среща… да вървим. — Натика ножа на Тръпката под колана си. — Това все пак ще го задържа. Поне за момента.

Когато пристигнаха на мястото, което му бе посочила жената, беше доста късно. Запуснатата градина беше тъмна като изба и не се виждаше жива душа. Само разпокъсани плакати със стари новини по тухлените стени.

— Е? — озъби се Саджаам. — Къде е Коска?

— Каза, че щяла да е тук — отвърна Тръпката.

— Щяла? — Ръката на стареца се стрелна към ножа. — Жена? Какво, по дяволите…

— Тук съм, стари заднико. — Жената излезе иззад едно дърво, пристъпи към тях и си свали качулката. Тръпката успя да я огледа по-добре. Беше по-красива, отколкото предполагаше, и изглеждаше корава. Много красива и много корава, с червеникав белег на врата, какъвто се появява при обесените. Беше намръщена — със събрани вежди, стиснати устни и присвити очи, вперени напред. Все едно беше решила да пробие стена с глава, без да се притеснява за резултата.

Лицето на Саджаам се отпусна като подгизнала риза.

— Жива си.

— А ти си все така схватлив.

— Но аз чух…

— Не.

Възрастният мъж успя да се окопити доста бързо.

— Не трябва да стоиш в Талинс, Муркато. Трябва да си на сто мили оттук. И най-вече, трябва да си на сто мили от мен. — Изпсува на някакъв непознат за Тръпката език и вдигна очи към тъмното небе. — Боже, боже, защо не ми позволяваш да водя почтен живот?

— Защото нямаш толкова кураж — изсумтя жената. — Освен това обичаш парите прекалено много.

— За съжаление това е вярно. — Говореха като стари приятели, но Саджаам не изпускаше дръжката на ножа. — Какво искаш?

— Да ми помогнеш да убия няколко души.

— Касапина на Каприл има нужда от помощ за убийства? Става, стига да не са много близки до херцог Орсо…

— Той ще е последен.

— Откачена кучка. — Саджаам бавно поклати глава. — О, как обичаш да ме тормозиш, Монцаро. Винаги си обичала да ни тормозиш. Никога няма да успееш. Дори да дочакаш слънцето да угасне, пак няма да успееш.

— Ами ако успея? Не ми казвай, че това не е най-скъпата ти мечта през тези години.

— Тези години, през които убиваше и палеше из цяла Стирия в негово име ли? Когато получаваше пари и заповеди и му ближеше задника като пале, зарадвано от голям кокал? За тези години ли говориш? Не помня тогава да си опитвала да ме утешиш.

— Той уби Бена.

— Така ли? Според плакатите са го направили агентите на херцог Рогонт. — Саджаам посочи старите постери на стената. Лица на мъж и жена. Тръпката осъзна, че женското лице е нейното, и почувства спазъм в корема. — Казаха, че сте убити от Лигата на Осемте. Всички бяха много разстроени.

— Не ми е до шеги, Саджаам.

— Кога ли ти е било? Но това не е шега. Ти беше герой за тукашните хора. Така те наричат, когато избиеш толкова народ, че определението убиец ти отеснее. Орсо изнесе голяма реч как трябвало да се борим още по-здраво, за да отмъстим за вас, и всички се просълзиха. Съжалявам за Бена. Винаги съм харесвал хлапето. Но успях да се помиря с моите дяволи. Трябва да сториш същото.

— Мъртвите могат да прощават. Мъртвите могат да бъдат опростени. Останалите си имаме по-добра работа. Имам нужда от помощта ти и ти си ми задължен. Плащай, копеле.

Двамата се изгледаха продължително. След това старецът въздъхна дълбоко.

— Винаги съм казвал, че някой ден ще ме затриеш. Какво ти трябва?

— Насочване в правилната посока. Няколко запознанства. Нали с това се занимаваш напоследък?

— Познавам някои хора.

— Освен това ми трябва човек със здрава ръка и хладен ум. Човек, който няма да се разстрои от кръвопролитие.

Саджаам се замисли. След това се обърна през рамо и подвикна:

— Познаваш ли някой такъв, Дружелюбен?

В мрака прозвучаха стъпки. Явно някой ги бе проследил, при това кадърно. Жената веднага зае бойна стойка, присви очи и постави лявата си ръка на дръжката на меча. Тръпката също щеше да посегне за оръжие, но беше продал своите в Уфрит, а ножът му все още бе в Саджаам. Затова се задоволи само с нервно свиване на пръстите, което не беше от особена полза.

Новодошлият се приближи и спря с наведен поглед. Беше поне с половин глава по-нисък от Тръпката, но имаше застрашителен вид. Вратът му бе по-дебел от черепа, а яките му бицепси се очертаваха дори под тежкото палто.

— Дружелюбен — усмихна се Саджаам, доволен от изненадата на останалите, — това е една стара приятелка, казва се Муркато. Ако не възразяваш, ще работиш за нея известно време. — Мъжът сви огромните си рамене. — А на теб как ти беше името?

— Тръпката.