Отмъщението на стоманения плъх

— Ето, че не позна. Генераторите се изготвят много трудно. Много малко заводи ги произвеждат, болшинството планети купуват генератори. Сигурен съм, че на Клизант има един завод, но той може да се открие и унищожи от космоса.

— Тогава ще получат генератори от склада.

— Има предел и складовият резерв, той много бързо ще се изчерпа. Затова ще изпратим агенти на всички планети, където сега властва Клизант, и те ще взривят всички генератори на двигателите за изкривяване. Няма дори да ни се наложи да се приближаваме до метрополията. Двигателите на всички кораби в района, контролиран от Клизант, ще бъдат унищожени. И те няма да могат да ги получат зад пределите на този район, защото Корпусът и сътрудничещите му планети могат лесно да обезпечат такова ембарго. Край на империята.

— Как?

— Помислете, Инскин, помислете. Не е възможно възрастта да изсуши толкова силно мозъчната ви кора, колкото кожата ви. Ключа ми даде Анжела. Клизантците трябва да продължат експанзията или да загинат. Продоволствията на единствената им планета не стигат за водене на такъв вид война. Затова те завоюват дадена планета, карат я да работи за тях, а след това възстановяват най-добрите си сили и отново тръгват за нови завоевания. Само че повече няма да тръгнат. Те все още имат планети и материали, но каква полза от тях, щом не могат да ги изпратят там, където са необходими? Експанзията ще трябва да се прекрати, а когато останат съвсем малко кораби, ще бъдат принудени да отстъпят. Все по-назад и по-назад, докато не се окажат на родната си планета, ето ти и края на всичко. Всяка обособена планета е в състояние да се изхранва. Но империята не може да живее с прерязани търговски артерии. Давам им не повече от година, а след това Клизант ще стане още една отслабнала планета с маса хора в униформи и без работа. Когато всичко бъде свършено, ще може да се започне нормален живот и търговия. Една година. Как мислите?

— Мисля, че ти отново преуспя, момчето ми, но така си и знаех.

Той засия, а аз заговорнически намигнах на Анжела, вдигнахме тост за него.

Глава 22

Стояхме в шлюза и очаквахме кацането на кораба, когато дойде един от икономите и ми връчи псиграма. Анжела й хвърли изпепеляващ поглед.

— Скъсай я — предложи тя, — ако е от този глупак Инскин, отменящ единствената нормална отпуска, която сме получавали някога…

— Успокой се — отговорих аз, бързо преглеждайки депешата. — Нищо не заплашва отпуската ни. Това е от Бейз…

— Ако тази цицеста нахалница все още те преследва, ще си има неприятности.

— Не се страхувай, любов моя. Връзката е от чисто политически характер. Резултатите от първите избори, направени след клизантското отстъпление. Мъжката партия консолосук е изхвърлена от правителството и момичетата са се върнали към управлението. Бейз е назначена за военен министър и мисля, че следващото нашествие няма да мине толкова лесно, колкото последното. По-нататък псиграмата гласи, че и двамата сме наградени с орден „Сини Планини“ първа степен и когато следващият път посетим Бурада, ще има голяма церемония по връчване на ордените.

— Внимавай, само не мисли да заминеш там сам, Хлъзгави Джим.

Въздъхнах, когато масивният люк на космическия кораб се отвори и заедно със свежия въздух в шлюза влетяха бодрите звуци на военен оркестър. На ясното небе сред белите пухчета на облаците въртолетите развяваха транспарант с надпис:

ДОБРЕ ДОШЛИ! ДОБРЕ ДОШЛИ!

— Много мило — забелязах аз.

— Гу-гу — каза Боливар или нещо такова, а може би това беше Джеймс? Много трудно можех да ги различавам, а Анжела се отнесе студено към предложението да напишем „Д“ и „Б“ на челцата им. Временно.

Тя се наведе над мъничките им фигурки в роботоколичката, поправяйки одеялото и извършвайки други несъществени матерински неща. Да, само че знаех, че тя носи пистолет на кръста и държи нож в пеленките. Моята Анжела има майчински чувства като на тигрица: грижи се за децата си, но и държи ноктите си наострени, просто за всеки случай. Жал ми е за бедния похитител, който би се опитал да отмъкне децата ни!

— Това е подобрение в сравнение с обичайния гърмящ екскалатор — казах аз, посочвайки платформата отвън.

Корабостроителницата за ремонт на кораби блестеше, лъсната и украсена със знамена, превърната в пътнически асансьор. На нея бяха не само всички пристигнали, но имаше и военен оркестър, свирещ бодра музика. Качихме се на платформата и роботоколичката се затъркаля след нас. Джеймс или Боливар се опитваше да се хвърли от нея, но пипалцето го бутна обратно на възглавничките.

— Не изглежда чак толкова зле — каза Анжела, оглеждайки се наоколо. — Не разбирам от какво се оплакваше.

— Когато бях тук последния път, приемът беше малко по-различен. Нима не е приятна гледка?

Показах редиците военни кораби, по чиито страни дори оттук се виждаха следи от ръжда.