Отмъщението на стоманения плъх

— Много мило — без да гледа, отговори тя, увивайки детето, което и така много добре бе наглеждано от роботоколичката. Подобно на всички новоизлюпени бащи, малко я ревнувах от децата и с нетърпение очаквах следващата сграда, когато отново ще се окажа във фокуса на вниманието й.

Свикнах към брачните окови и въпреки вроденото си свободолюбиво чувство, започнах да им се наслаждавам.

— Не е ли опасно? — попита Анжела, когато се спуснахме на земята и двойна колона войници от почетния караул застанаха мирно с дрънчене и грохот. Бяха не по-малко от хиляда, и всичките въоръжени с гаусовки.

— Оръжието е небоеспособно. Това беше част от съглашението.

— Но можем ли да им се доверим?

— Абсолютно. Единственото, което могат, е да изпълняват заповеди. Ще ти покажа — добавих аз и я поведох към най-близкия войник, роботоколичката тръгна след нас. — Оръжието за преглед! — заповядах с най-добрия плац-параден маниер.

Той точно хвърли оръжието на ръката си и с двойно щракане отвори затвора. Взех го и погледнах в магазина. Без нито едно петънце. Поглеждайки през цевта, видях само непроницаема тъмнина.

— Нещо е запушило цевта?

— Да, сър, заповед, сър.

— Каква по-точно?

— Олово, сър. Само го разтопих и налях.

— Великолепно оръжие. Носи го, войник — хвърлих му винтовката, той я хвана и много ефектно вкара затвора. В него имаше нещо много познато.

— Познавам ли ви, войник?

— Вероятно, сър. Служил съм на много планети. Едно време бях полковник.

Когато каза това, в очите му се появи слаб блясък, но бързо се стопи. Не го познах без брада. Това беше офицерът, който по заповед на Край се опита да ме убие, когато кацнахме на Бурада.

— Познавах този човек, офицер от висок ранг — обясних аз на Анжела, когато отминахме.

— Сега има малко шансове за такава работа. Трябва да държи на сегашната. Просто е изумително, но всички възприемат това добре.

— Нямат друг избор. Когато рухна империята, се върнаха на Клизант и откриха, че стоковата база е изтощена, а те дори не са го забелязали. Така че трябваше да се заемат със земеделие. Както разбрах, селското стопанство сега преживяваше период на силен подем, а сивите хора бяха изчезнали. Инскин изпрати агенти и откри, че са опаковали всичко и са заминали. Предполагам, да причиняват неприятности в друга част на Галактиката. Един прекрасен ден ще трябва да ги проследим до родната им планета.

— Мерзавци. Ето къде би имало някаква полза от планетоунищожителна бомба.

— Само не пред децата — казах аз, потупвайки я по бузата, — нали не искаш да получат неверни представи за майка си.

— Ще получат вярна представа. Но все пак се отнасям подозрително към тези ексвойскари.

— Не трябва. След разпадането изпратихме тук политически агенти, даващи заповеди, а да изпълняват заповеди е единственото, което те могат. Имайки предвид обстоятелствата, много леко са се отървали.

Все още неубедена, Анжела изсумтя.

— Бих искала да знам кой умник е измислил туристическия бизнес и предложи да тръгнем с първия кораб?

— Аз! Виновен съм и в двата случая. Не ме гледай с кинжален поглед. Необходимо им е някакво занятие и приток на валута, а туризмът е единственото, което планета без собствени ресурси може да организира. Те имат плажове, ски бази и тям подобни, плюс зловеща привлекателност за някои по-рано поробени от тях народи. Това ще подейства, само почакай и ще видиш.

Орда пикола в униформи се сбиха заради багажа ни, а след това тръгнаха напред с куфарите към наземния транспорт.

По стар навик се регистрирах в хотела „ЗЛАТО-ЗЛАТО“, при това той си оставаше най-разкошният хотел в града.

Маниерите на портиера бяха по-добри, отколкото миналия път, а дежурният администратор дори ни се поклони, когато Влязохме.

— Добре дошли на Клизант, генерал и госпожа ди Грийс и синове. Нека пребиваването ви бъде приятно.

Да пътешестваш с титла е винаги приятно, а на Клизант още повече. Огледах фоайето, а после познах администратора.

— Остро̀в! Ти ли си това?

Той се поклони отново.

— Аз наистина съм Остро̀в, сър, но се страхувам, че вие ме познавате по-добре, отколкото аз вас.

— Извинявай. Не трябва да очаквам веднага да ме познаеш със собственото ми лице. Когато ме видя последния път, мислеше, че съм твар на име Край, а преди това ме познаваше като Васко Хуля.

— Васко — не може да бъде! Да, вярвам наистина — гласът му падна до шепот. — Сега се надявам, че ще приемете, макар и с известно закъснение, извиненията ми. Никога не съм се чувствал добре, помагайки на Край да ви залови. Дори когато бях половин ден в безсъзнание, все пак бях щастлив, че избягахте. Знаех, че сте шпионин и така нататък, но…

— Не говори повече. Въпросът е приключен. Предпочитам да мисля за теб като за сътрапезник и компаньон.

— Много мило. Ще ми окажете ли честта да ви стисна ръка?

Стиснахме си ръцете и любопитно го погледнах.

— Променил си се към по-добро: напълнял си, ошлайфал си маниерите.