Отприщен гроб

Робин се обръщаше наум към съдружника си, докато ринеше тор в боксовете на шайрските коне. Бяха изминали пет дни, откакто я бяха отстранили от групата на високо ниво, и нямаше признаци да се върне там и да остави зад гърба си най-черната работа във фермата, която ѝ бе отредена, нито пък ѝ бе просветнало с какво бе заслужила подобно наказание. Ако не се брояха кратките паузи за редене на мантри в храма, сега цялото време на Робин бе посветено на тежък физически труд: грижи за добитъка, чистене, работа в перачницата и в кухнята.

Беше пристигнала нова група потенциални членове за Седмица на Служба, но Робин нямаше контакт с тях. Гледаше отдалеч как бяха развеждани из фермата и изпълняваха различни задачи, но на нея явно ѝ нямаха доверие като на Вивиън и Амандийп, за да ѝ възложат да ги съпровожда.

Вършещите тежка домакинска и фермерска работа не получаваха повече храна от онези, които прекарваха деня си в лекции и семинари; спяха по-малко, тъй като сутрин ставаха рано да събират яйца за закуска, а вечер стояха до късно да измият съдовете от сто души. Изтощението на Робин стигна дотам, че ръцете ѝ неизменно трепереха, ако не държаха куп чинии или селскостопанско сечиво; в периферното ѝ зрение постоянно се мяркаха сенки, болеше я всеки мускул в тялото, сякаш страдаше от грип.

Облегна се за миг да си почине върху дръжката на вилата – пролетният ден не беше особено топъл, но тя въпреки това беше плувнала в пот. Робин погледна към свинарника, видим през вратата на конюшнята, където две свине дремеха под променливото слънце, оклепани в кал и изпражнения. Във влажния въздух към обонянието на Робин оттам се носеше воня на сяра и амоняк. Докато гледаше зурлите на животните, малките им очички и острата четина, покриваща телата им, си спомни как Абигейл, дъщерята на Уейс, някога е била принудена да спи гола до тях и у нея се надигна погнуса.

Чуваше гласове от зеленчуковата градина, където няколко души копаеха с мотики и садяха. Робин със сигурност знаеше, че мизерното количество зеленчуци, събирани от градината до свинарника, само служеха да поддържат преструвката, че членовете на Църквата се изхранват от земята, тъй като бе виждала килера, по чиито полици бяха натрупани пликове с дехидратирани нудли, консервирани домати и чувалчета със супа на прах.

Робин тъкмо се бе върнала отново към риненето, когато до слуха ѝ долетя врява откъм зеленчуковата градина. Тя отиде до вратата на конюшнята и видя Емили Пърбрайт и Дзян Уейс да си крещят един на друг, докато останалите работници ги бяха зяпнали стъписано.

– Ще правиш каквото ти се казва!

– Няма! – кресна Емили със силно зачервено лице.

Дзян се опита да тикне мотика в ръцете на Емили така агресивно, че тя залитна на няколко крачки назад, но пак не мирясваше.

– Няма да го правя, мамка му! – викна тя на Дзян. – Хайде да те видя как ще ме накараш!

Дзян пристъпи към Емили, вдигнал мотиката над главата ѝ. Няколко от хората, които ги наблюдаваха, закрещяха „Не!“. Робин, стиснала вилата, се втурна навън от конюшнята.

– Не я закачай!

– Ти се връщай на работа! – викна Дзян на Робин, но явно се отказа да удря Емили, като вместо това я стисна за китката и се помъчи да я потътри обратно към лехите.

– Разкарай се, побъркан нещастнико! – крещеше тя и го удряше със свободната си ръка.

Двама мъже в червени анцузи забързаха към тях и за няколко секунди успяха да убедят Дзян да пусне Емили, която мигом хукна покрай ъгъла на конюшнята и изчезна от поглед.

– Да знаеш, че загази яко! – викна запотеният Дзян зад гърба ѝ. – Мама Мадзу ще ти даде да се разбереш!

– Какво става? – изрече глас зад Робин, а тя се обърна и изпита неприятно чувство, като видя пред себе си младата жена с очила и голяма бенка на брадичката си, която бе срещнала през първия си ден в зеленчуковата градина. Казваше се Шона и през последните дни Робин я срещаше много по-често, отколкото ѝ се искаше.

– Емили отказа да работи в зеленчуковата градина – отговори Робин, която още се чудеше кое бе предизвикало съпротивата на Емили. По нейни наблюдения намусената жена обикновено приемаше стоически възложената ѝ работа.

– Ще си плати за това – злорадо рече Шона. – Идваш с мен в класните стаи. Ще занимаваме първокласниците за един час. Имам право сама да избера помощника си – добави тя с гордост.

– А кой ще довърши риненето на тор тук? – попита Робин.

– Някой от онези там – направи тя високомерен жест към зеленчуковата градина. – Хайде, идвай.

Робин подпря вилата си на стената на конюшнята и последва Шона под пръскащия дъждец, като не преставаше да си мисли за протеста на Емили, който току-що бе свързала с отказа ѝ да яде зеленчуци на вечеря.

– Не е стока тази Емили – съобщи Шона на Робин, докато минаваха покрай свинарника. – Най-добре стой настрани от нея.

– Защо не е стока? – поинтересува се Робин.

– Е, това си е моя работа – изхили се противната Шона.