Отровният пръстен

— От Пела пламна искрата — рече тя с прострени към небето ръце зад жертвения огън. — От Пела изгради величието си Великия. В Пела ще се роди новото, величие на света.

Не го виждаше, но чувствуваше как се вълнува Касандър при тези й думи, как нараства увереността му в успеха. Всеки от диадохите мечтаеше да обедини в свои ръце предишната държава на Александра — да го замести, всеки чакаше прокоба свише за това.

И тя добави:

— Величието е застрашено от Изтока. Докато е живо Източното Вълче, стадото няма да остане цяло. Не дръж в кошарата си Източното Вълче! И майката вълчица!

Ясно. Тя чу задъханото му дишане. Касандър бе разбрал замъгления й намек. Бе се досетил кое беше Източното Вълче, коя — майката вълчица.

Наскоро след като той си отиде, случаен пътник донесе вестта. Касандър бе послушал волята на оракула — заповядал бе да заколят малкия Александър и майка му Роксана. Всъщност Роксана заслужаваше тая участ — та нали преди това, веднага след смъртта на мъжа си, в съгласие с Пердика бе заповядала да убият Статейра, втората му съпруга.

Ала Касандър не се задоволи с това. Да осигури напълно трона си, той направи и втората стъпка. Подкупи Полиперхона, съперника си, за сто таланта да удуши Херакъл, другия син на Александър от незаконната му жена Барзана.

А Лизимах, тоя любимец на съдбата, все оставаше недосегаем. Оцеляваше, макар и без блестящи победи. Загинал бе Леонат в бой с въстаналите гърци; след това в сражението срещу Селевк умря и Пердика, последван от Антипатър. Умря и Антигон в битката край Ипса — един срещу всички.

Орития се състари, сгърби се, сняг посипа косите й. А клетвата все оставаше неизпълнена, отмъщението — непостигнато. Година след година — с мъка, със самосъжаления, с омраза.

С много омраза, която диреше отдушник…

Савроматката

Скил, както плуваше в мътната вода, усети, че краката му досегнаха тинестото дъно. И стъпи в плитчината. Запълзя към сушата по колена и лакти, А щом се измъкна на брега, тутакси се просна безсилен на земята, без да забележи страшната заплаха, която го дебнеше там.

Не видя опънатия лък, не видя насочената към сърцето му дълга стрела. Лежеше неподвижен, безчувствен, като труп.

В същото време по отсрещния бряг препускаха сред облак прах изиграните с бягството му преследвачи. Не можеха да се примирят; не смееха да се върнат назад с празни ръце. Не искаха да заемат неговото място в гробницата на Савмак. И ето, наскачаха от конете, извлякоха скритата лодка от обраслия с ракита увраг, вкараха я във водата и влязоха в нея. Загребаха припряно, като се взираха боязливо към Савроматския бряг.

Скил не ги видя. Лежеше безчувствен, проснат по очи върху напуканата крайречна тиня.

Може би само това, тая, смъртна неподвижност му спаси живота. Насочената към гърдите му стрела се наведе надолу, лъкът бавно отпусна тетивата си. Иззад храста, където бе стояла досега в засада, излезе стройна девойка, предпазила гърдите си с броня от кожа на тур68, с бронзов шлем на главата и къс нож акинак69 в ръка. Тя пристъпи дебнешком към чужденеца. Загледа го. И прибра ножа си. Нямаше сили да удари мъртвец. За нея то беше срамно. Само победа над жив враг донася слава на савроматката70, само тя й дава право да се завърне гордо в рода, да си избере съпруг, да се омъжи. И да заживее като всички други — да има деца, внуци, зетьове; да ги ръководи и напътствува, докато има сила и разум. А досега все не успяваше да постигне тая почест, все не й се бе случвало да срещне враг, когото да срази, чийто скалп да отнесе в рода, за да го положи пред майката — господарка, от която да получи благословията й за брачен живот. Само два пъти съдбата й бе предложила избор, ала за беда и двата пъти тя не бе успяла да го използува. Все нещо бе попречвало: ту скъсана тетива, ту нездраво закрепено перо на стрелата. Така се бе оправдавала пред майките — старейшинки. А в себе си знаеше — имаше в нея нещо, някаква мекост, срамна жалостивост, която не й позволяваше да убие човек. Нейните връстнички бяха изпълнили отдавна дълга си пред племето и живееха в шатрите си, окръжени с рояци дечурлига. Единствена тя все още обхождаше граничните пущинаци с девойките, търсейки щастието си.

Тя стоеше неподвижна, загледана в отпуснатата глава на непознатия. И в очите й неволно се прокрадваше странен израз — на съжаление, на възхита. Възхита от смелите, мъжествени черти на това лице. И жал — че бе мъртво. Че не можеше да украси със скалпа му своята шатра…

Жалеха я и истинската й майка, жалеха я и другите майки — старейшинки, затова я изпращаха по най-опасните места — дано й се усмихне щастието, дано придобие своя сватбен чеиз. Много момци я харесваха, с радост биха влезли в нейния дом като женихи, ала не смееха да изкажат това, нямаха право. Позор е да поискаш жена, която не е изпълнила оброка си. Ей тъй неволно се бе примирила — приела бе, че цял живот ще остане мома, че цял живот ще бъде воин. И престана дори да поглежда момците.