Отровният пръстен

Обезумяла от възбуда, забравила себе си и света, Орития се спусна тичешком покрай войнишката колона от кънтящо желязо. Спусна се напред, където яздеше в целия си източен блясък, окръжен от етерите60 и соматофилактите61 си, той, самият Александър, още по-мъжествен, по-величествен и по-богоподобен. А наоколо народът, многоликият и разноезичен народ на Вавилон, крещеше от възхита и го засипваше с цветя.

На вдигнатата му за поздрав ръка блестеше коварният накит.

Орития не размисли, не прецени. Подала се на лудия си порив миг по-скоро да отиде при него, да изтръгне зловещия пръстен и да го запокити в праха, да го спаси — тя се хвърли към него през една пролука между телохранителите му.

— Александре, чакай!

В общата врява, в крясъка на тълпата, в писъка на сирингите62, в бумтежа на тъпаните, в звъна на метала, той не я чу. Отмина напред величествен и недостижим.

А телохранителите бяха на местата си. Още при първите й крачки няколко силни ръце я сграбчиха и дръпнаха назад. Не за пръв път жени заговорнички, озлобени и фанатизирани, тръгнали да мъстят за избити от завоевателите близки, за разрушени домове, за безчестие, опитваха да се доближат до него, за да го убият. Претърсиха я набързо. И намериха скрития под пеплоса й тракийски нож — акинак63, от който тя никога не се бе делила. Повече не разпитваха.

Лизимах, както яздеше зад Великия, само се обърна и подметна през рамо:

— Да се ослепи!

Още там, докато се източваше войската, изгориха очите й с врял оцет. И я захвърлиха на пътя. Да плаче и да проклина — и Лизимах, и своята орис, и себе си самата.

По-добре да беше умряла още там. Ала тя остана да живее. Помисли, че макар и сляпа, би могла да го намери отново, за да го предупреди. Никой друг освен нея не би могъл да го спаси. Заради него остана жива.

С просия, сред ругатни и гаври, отново се помъкна подире му.

И сред просяците достигаше мълвата за болестта му — за треската, що го разтърсвала все по-често, безпричинните му припадъци, безсмислените му пристъпи на ярост и губене на памет. И зачестилите напоследък, непознати доскоро поражения, за безславното му завръщане, след като бе достигнал реката Хидасп64 в Индия. Говореха, че е забравил и военното си умение, и целта, на която се бе обрекъл. Отровата вършеше своето злокобно дело. Отмъщението на победените поразяваше победителя.

Намери го отново пак във Вавилон, но вече труп, покрай който диадохите65 — приемниците му, се бяха счепкали вече заради наследството му. Мълвеше се, че преди смъртта си Александър свалил пръстена от ръката си и го предал на Пердика с думите: „За най-силния!“ И Пердика го задържал у себе си.

Там, пред жертвената клада, Орития даде клетвата си. Закле се във всичко свято — в паметта на майка си, в името на Дионис, в името на Александър. Закле се да намери Лизимаха и да му отмъсти.

Най-сетне диадохите разкъсаха Александровото царство. Тръгна и Лизимах към Тракия, която му се бе паднала при дележа. Ала и него не можеше да настигне отмъстителната. Летеше Лизимах от сражение към сражение: ту срещу Севт, одриския цар; ту срещу скитите, а най-често срещу доскорошните си другари. Поселила се бе сред тях Ерида66 — Раздорът, сестрата на Арес, майката на Бедствието, Кавгата и Глада. Ерида, която някога бе подхвърлила ябълката на раздора между Атина, Афродита и Хера.

Завърна се сляпата клетница отново в своя храм. Разкаяна. Изкупила стократно прегрешението със страданията си. И жреците отново я приеха, отново застана прорицателката зад жертвения олтар. И отново се разнесе славата й по света. Отвред заприиждаха богомолци да чуят волята на боговете от устата на сляпата ясновидка. Прозряла бе Орития, че само така би могла да постигне целта си. Разбрала бе каква власт имаха нейните думи, изричани като повеля на Дионис.

И чакаше, плетеше мрежите си срещу Лизимах. Но ловък беше проклетникът, силен и хитър. Пресичаше всеки заговор още в зачатъка му, разбиваше още преди да се зароди всеки съюз, който би могъл да се насочи срещу него. И сякаш единствен от диадохите разчиташе повече на своите сили, отколкото на предсказанията. Единствен той — когото толкова чакаше Орития, не отиде при нея.

И тя накрай го проумя — сама трябваше да тръгне подире му, да го намери и да го срази със своето оръжие. Тогава при нея дойде за съвет Касандър, синът на стратега Антипатър. Дойде, след като бе заел бащиния си престол в Пела67 — старата столица на Филип, и след като бе заповядал да убият с камъни Олимпия, майката на Александър.

Орития вече знаеше какво може да постигне от него. Какъв оракул щеше да бъде, ако не й беше известно това? Знаеше, че Касандър е настойник на малкия Александър, сина на Роксана Бактрийката. А Роксана беше една от тия, заради които Орития бе сварила отровата, заради които бе погубила Великия. Роксана също заслужаваше смърт. И Орития изрече следните пророчески, предизвикателни думи — за непосветения загадъчни, но напълно разбираеми за оногова, за когото бяха предназначени.