Отровният пръстен

Скил му беше побратим. Бяха пили от слятата си кръв, размесена в кумис, в която преди това бяха потопили меч, секира, копие и стрела — символи на вечна вярност. А побратимът няма друга мисъл освен твоята, друга грижа — освен твоята. Тогава Агар би трябвало да избяга с него, да сподели участта му, както повелява законът. А той не постъпи по закона. Изостави го. Заради съкровището. Отрано беше научил силата на златото. От времето, когато като каруцар пътуваше с търговеца Марсагет до Понтийските градове — да превозват нататък жито, кожи, восък, злато и роби. А на север бе достигнал дори до страната на суровите хуни, за да разменя с тях скъпи животински кожи срещу вино и мечове; срещал се бе с мълчаливите китайски търговци, които пренасяха с многочислените си кервани блестящи тъкани, бяла рисувана керамика и благовония. Какво ли не бе видял в краткия си, но разнообразен живот? Малко наслади има сколотът в родината си. Само труд и лишения. Най-голямата му радост са бойните подвизи. А за боен подвиг се залага главата — или твоята, или вражата. Много е скъпа цената на тая радост. Обича сколотът и да пие, ала Сколотия108 не ражда грозде. Скъпо е виното в Сколотия. Затова тъй му бе допаднал животът в елинските градове. Там имаше всичко: вино, колкото щеш — да се удавиш във вино; ястия, каквито не си сънувал — да ядеш, да не се наситиш. И риба, и свински пражоли, които се топят в устата. А сколотите не отглеждат свине, защото свинете не понасят чергарския им живот. И жени, всякакви жени, от всички страни на света: персийки, гъркини, финикийки, юдейки, тракийки, та дори и тъмнокожи либийки. Усмихнати, пленителни, замайващи погледа.

Ала всички тия радости се плащаха. Само със злато. Имаш ли повече филипики, повече александрийки, — каквито и да са златни и сребърни монети, можеш да се наслаждаваш, докато си жив. Не беше нужна ни смелост, ни сила. Златото беше амулетът, който даряваше успех във всичко. Тук то имаше повече сила от Папай109 — Гръмовержеца, от Табити — богинята на семейното огнище, от Аргимпаса110 — богинята на плодородието и любовта. Не като в Сколотия, не и като в Гетия, където за размяна служеше не златото, а — всекиму нужните бронзови остриета на стрелите.

Зажадня за тия радости Агар, дотегна му да надзърта крадешком през открехнатите врати на пивниците и домовете на щастието. Тъй неусетно закопня за злато. А къде другаде можеше да го получи, ако не в Хери111, из царските гробници? Така разказват преданията. Цели купища лежат заровени в могилите. Един такъв куп, дори част от него, поне толкова, колкото има сила да изнесе човек, можеше да осигури щастието на Агар.

Най-сетне се реши. И когато Скил изчезна — избяга ли или го заклаха савроматите112 — Агар потегли към Хери, Царското гробище. Пътуваше през нощта, а денем се криеше като звяр из шубраците. Десет дни прокопава могилата. Завря се като къртица в сърцевината й. Безброй кошове с пръст изтътрузи навън. Оставаше му съвсем малко — вече прокънтяваше на кухо изтънелият земен слой, когато дочу хорските гласове. Измъкна се гузно навън, погледна. Бяха двамина. Затова може би се поколебаха. Не допускаха, че в дупката ще има само един копач. Препуснаха назад. Но Агар знаеше. Отиваха да доведат другарите си, та да заловят престъпниците, поругали светостта на гроба.

Агар не се двоуми. Нямаше да му простят. Законът наказваше жестоко осквернителите. Иначе не би останало погребение неограбено. Защото всяка могила криеше в утробата си цяло съкровище. Всеки сколотски цар гледа да отмъкне със себе си на оня свят колкото може повече злато, та да му се намира под ръка и там. Когото заловят, че копае, принасят го тутакси в жертва на боговете пред олтара на войнишкия бог Акинак113 — пред високата купа смет с изправения на върха й меч. Две жрици поднасят на енарея — женоподобния жрец — чаша и каменен нож със златна ръкохватка. И жрецът заколва вързания осквернител като агне, а кръвта му събира в чашата.

Ей от това се боеше Агар. Жадуваше за злато, за да живее с него; не да умре заради него. Колкото и да изглеждаше заслепен от алчност, успя да прецени. Тоя път нямаше да му се размине. Затова се измъкна бързо! навън, възседна коня и препусна на юг. Отърва главата, запази кръвта си. Още при първия идол, който срещна на пътя, изсипа шепа ечемик в каменната му чаша за благодарност, че боговете и тоя път го бяха запазили. Добре, че се бе досетил навреме да сложи под попоната на коня няколко къса конско месо, което вече се бе изсушило добре и осолило от потта му, превърнало се бе в пастърма, та ставаше за ядене. Още по-добре, че при скитанията с Марсагет бе запомнил пътя, бе запомнил и приятелите му, бе завързал и той приятелства. И с помощта на тия приятели достигна Олвия114 — Щастливия град. Нямаше друг избор. Стана елински наемник. Таксиархът115 — началникът му, дори не го запита владее ли оръжието. Всеки сколот е роден войник. Нахлупиха му медния шлем, тикнаха меча и щита в ръцете му и го натовариха на кораба, за да го от карат в Тиризис.